Веднъж в далечното минало - а може би в бъдещето... трудно е да се каже точно - Вселената забрави себе си. Никой не знае защо стана така. Просто такава е същността на вселените - от време на време забравят себе си.
Твърде вероятно е да е заспала, а като се е събудила, е забравила съня си. Но какво е било преди този сън - предишен сън ли? А дали пък Вселената не е била самият сън? Така или иначе, забравилият за себе си сън се превърнал в Нищо.
И нима може да бъде другояче?
- Кой съм аз? - попитало себе си Нищото.
- Ти си Огледало... Огледало... Огледало... - отвърнало с милиарди светлинни отблясъци Отражението.
- А ти кой си? - попитало Огледалото.
- Аз съм Отражение в теб.
- Откъде се взе?
- Роди ме твоят въпрос.
- Но аз не виждам нищо наоколо. И себе си не виждам. Как мога да бъда Огледало? Та аз съм Нищо!
- Правилно - отвърнало Отражението. - Всъщност пустотата е най-първото, начално, безкрайно огледало, защото в нея нищото се отразява от нищо.
- А аз какво съм?
- Ти не изглеждаш никак.
- Голямо ли съм или малко?
- Да.
- Какво да, нищо не разбирам?
- И едното, и другото. Ти си такова, каквото си се представяш. Едновременно безкрайно голямо и безкрайно малко, защото безкрайността и точката са едно и също.
- Странно. А къде се намирам?
- Сега - в пространството на варианти - отговорило Отражението.
- Варианти на какво?
- На каквото си поискаш. Пространството също е възникнало като следствие на твоя въпрос. Изобщо ще се появи всичко, за което си помислиш. Защото ти си безкрайно Огледало. На всеки твой въпрос ще се появят безкрайно множество
отговори.
- А аз защо съществувам?
- За да бъдеш.
- Какво мога?
- Всичко.
От Вадим Зеланд
Няма коментари:
Публикуване на коментар