Притча (Книга за раждането, живота и смъртта) - 2 част, от Токораз Исто

По някое време да имаш магазин, подобен на този на Човек, стана модерно и всички се втурнаха да откриват такива магазини. Но Човек пак не стана известен, защото всички бакали започнаха да се наричат учители. Всички те направиха магазинчета. Някои само наеха помещения, а други дори си построиха специални сгради. Повечето бяха с лъскави витрини и големи примамващи реклами. Понеже беше от мода, а не от потребност, при тях ходеха пак тези, които доскоро от тях бяха купували зарзават. И Човек разбра, че хората са уловени от продавачите. Че търговците винаги отговарят на търсенето. За тях всичко е стока и всичко е за продан. Те оплитат така хората, че постепенно всички искат да купуват не това, от което се нуждаят и което им липсва, а това, което търговците имат в излишък. И хората постепенно започват да мечтаят не за това, което искат, а за това, което търговците копнеят да им продадат. В повечето случаи това бяха боклуци и вехтории. Но повечето хора искрено се радваха и дори се чувстваха благодарни за това, което получават. Колкото по-голям боклук получаваха, толкова по-фрапантно беше неговото име. И целият пазар бе залят с боклуци и никой не можеше да различи Истинското учение от лъжата. И много хора въобще не бяха виждали Истински Път. И колкото по-далеч от истината се намираха хората, толкова по-яростни бяха те в своята некомпетентност и пропаганда. Глупаците бързаха да разкрият, че са такива. И всеки от тях с безумен фанатизъм се опитваше да докаже, че повръщаното, което яде за закуска, е най-вкусното ядене, снай-много витамини, осигуряващо дълъг живот. И малцина бяха хората, които можеха да разровят вонящата купчина и да съзрат Учението. Други просто имаха късмет. И малцина успяваха да намерят духовна храна в купчините от огризки. Отначало Човек се бореше срещу фалшификациите и профаниза-цията, но това отнемаше голяма част от времето му. Освен това резултатът беше незначителен. Постепенно започна да разбира, че това е част от плана. Няма по-добър начин за запазване на истинските стойности от това, да ги скриеш сред псевдоученията. И разбра, че се беше борил напразно. Тези, които имат очи, ще видят, а останалите ще обикалят света, проповядвайки всякакви полуистини на слепците.

И хората виждаха, че Човек нищо не печели от издаването на книгите си.

- Защо го правиш? - питаха те.

- Всъщност не го правя за печалба. За писателя единственият начин да общува е чрез писането. Без книги той е глух и ням. Много е лошо, когато отвътре го напира да каже нещо, но няма глас. Аз прося, унижавам се и с болка влизам в света на парите само защото искам да си поговоря с някого. И докато да слушам (да чета) за мен е относително евтино, да говоря ми струва доста пари. Така че за мен парите са важни само дотолкова, доколкото от тях зависи дали ще мога да говоря.

- А от какво живееш? - попитаха те.

- За един писател да не говори, е равнозначно на това, да е мъртъв. Аз живея, за да кажа това, което трябва да бъде казано. Ако спра да пиша, ще престана да съществувам. За обикновения човек физическата смърт е най-лошото нещо, което може да му се случи. За духовната личност духовната смърт е по-лоша от физическата смърт. За твореца освен физическата и духовната смърт има и творческа смърт, и за него това е най-лошото, което може да му се случи.

Най-тъжното нещо е книга, която никой не е чел. Няма по-самотно нещо на света. Писател, който не издава книгите си, е като непрочетена книга. Той стои самотен на рафта, загубен някъде в библиотеката на живота и никой не желае да го прочете и да поговори с него. Никой няма нужда от неговия свят и неговата душа. Самотен и ненужен, не е ли това неговата смърт? И ние имаме привилетията да умираме хиляди пъти, отхвърлени от хората, но дори едно дете да се докосне до нашите страници, макар и след хиляди години, може да ни съживи и отново да живеем и да бъдем.

Човек четеше много, но му беше все по-трудно да се справя с най-елементарни житейски ситуации. Затова реши да чете повече, но въпреки това нещата не се подобриха особено. Явно само книгите не помагаха да се справи с живота. Затова реши да гледа хората:

- Явно от хората можеш да научиш повече, отколкото от книгите - помисли си Човек.

Отначало пишеше много. Пишеше за живота и хората. По-късно разбра, че тогава не е разбирал живота. Колкото по-ясен му ставаше той, толкова по-малко имаше какво да пише. Защото за живота няма какво да се пише. Животът трябва да се живее. И най-глупавото нещо, което можете да правите в този момент, е да четете тази книга. Но всеки човек има нужда от малко лично негови глупави моменти. Така че най-личното нещо, което можете да правите в този момент, е да четете тази книга.

Един ден съвсем близо до него се появи вихрушка. Тя започна да го посещава все по-често. Вихрушката винаги го посещаваше от дясната му страна и му беше много приятно да общува с нея. Тя беше като човек - танцуваше, следваше го и си играеше с него. Постепенно той започна да възприема вихрушката като съюзник и свой спътник. Дори му липсваше, когато тя дълго не го посещаваше.

Човек забеляза, че откакто вихрушката започна да го посещава, вече не чувства Южния вятър. И той разбра, че хората са като различните стихии - някои са като повей, други - като урагани, трети - като вятър или лек бриз.

Въпреки че живееше в града, той живееше като отшелник. Беше духовна личност, но не спазваше формалностите на никоя религия. Той следваше Пътя на живота. Личната религия беше неговото духовно учение и той беше жрец на собственото си Учение и така разбра следващото си име, а то бе Монах.

И с всяко следващо име все повече му се разкриваше истината за собствения му живот. Но той не спря своето търсене, защото намирането на имената бе част от духовния му Път.

И видя, че много хора живеят, спейки, и никога не се събуждат. Целият свят е изпълнен с хора, които се притесняват дори да си помислят, че могат да се събудят. Постепенно започна да разбира, че той е буден, и затова винаги се стремеше да търси обяснение и смисъл на нещата. И целият му живот бе придобил дълбочина и ново измерение и научи следващото си име, а то бе Философ.

Човек започна да се притеснява от хората, които казват: "Няма проблем!", защото те първо говорят, а после мислят как да свършат работата. И Човек уважаваше повече хората, които бяха склонни да си признаят некомпетентността, отколкото да казват: "Няма проблем!"

И Човек започна да избягва хората, които казваха: "Дай да направим това!", но разбра, че то обикновено означава той сам да го направи.

Човек разбра, че всички хора най-много говорят за това, което не притежават. И той започна да избягва хората, които говорят за любов, за пари, за философии или за мечтите си. Така той разбра, че най-тъжни и нещастни са хората, които се веселят.

Човек най-много говореше за смъртта, защото притежаваше живота.

Това, което буди възхищение в една планина, и това, което така или иначе запомняш от нея, е върхът. Това е така, защото хората са егоисти и запомнят не планината, а както те смятат - триумфа си над нея. Човекът, който от цялата планина запомня само върха, е повърхностен, лишен от дълбочина и чувствителност. Задълбоченият човек има силата да вникне в детайла. Той не се нуждае от връх, за да осъзнае същността и красотата. Той не разглежда изкачването като покоряване и спорт, не е обсебен от себе си и от това, какво е постигнал. Именно това му позволява да види планината точно такава, каквато е, и да й се възхити.

Една сутрин той се събуди много рано. Стана в мразо-витата утрин и се вгледа в розовия изгрев и още неизблед-нелите звезди.

Започна да пише стихове.

- Поет? - помисли си той.

Но не, просто беше открил начин да наметне душата си с думи. Жената, с която живееше, бе щастлива, защото смяташе, че стиховете са за нея и са написани заради нея.

Той гледаше небето и каза:

- Понякога небето те прави поет!

Всички му казваха:

- Ти си много умен, защо не се занимаваш с нещо сериозно? Ще спечелиш много пари, ще заслужиш уважението на хората. Не можеш цял живот да бъдеш само философ, поет и писател. Трябва да работиш нещо сериозно. Изостави това магазинче, то не е сериозен бизнес.

Но той мислеше: "Но аз не искам просто да работя, а-искам преди всичко да живея." Хората сами решават какво е най-важно за тях и това, което решат, че е техен приоритет, е най-важно и трудно за тях. Ако един човек реши, че работата е най-важна за него, тогава той държи да бъде безупречен в нея. Така тя се превръща в най-трудното нещо за него, защото към нея изискванията са най-големи. Такъв човек започва да живее по-лесно. Всеки човек има различен приоритет. Голяма част от хората предпочитат работата си, посвещават се на човек, наука или кауза или решават, че семейството е най-важно за тях, но само мъдреците избират живота. Въпреки че всички така или иначе живеем, много малко хора осъзнават величието на живота и шанса, който им е даден. Много малко хора избират да живеят. Много малко хора умеят да живеят.

Един ден Човек и Учителят си говореха.

- Учителю, не мога да разбера съществува ли Съдба, защото Вие говорите и за Съдба, и за Свободната воля на воина, а двете не могат да съществуват едновременно.

Учителят каза:

- Ако си слаб и се оставиш на течението на живота, ако се уповаваш на Бог за щяло и нещяло, ако при всяка трудност, с която се сблъскаш, се обръщаш към него и започваш да го молиш да ти помогне, тогава за теб съществува Съдба и ти допускаш, че животът ти е предначертай. Но има хора, които се борят и се опитват нещата да зависят от тяхната воля и действия. Те не противоречат на Бог и неговата воля, съобразяват се с нея, но възприемайки живота си като Път, те знаят, че трябва да положиш усилия, за да изминеш този Път.

- Все пак не разбирам, Учителю, как така съществуват и двете?

- Нещата стоят така: една част от твоя път (единия бордюр) е поставен от Бог, но това не е път, а само една черта върху повърхността на земята. Обикновеният човек ходи върху наредените като пътечка бордюри, както въжеиграч ходи по въже. Но така той цял живот е нестабилен и се обрича да бъде последовател, ненамирайки сили в себе си да слезе и да изследва живота.

Воинът притежава свободна воля. Той поема по собствената си пътека, като поставя другия бордюр. Разстоянието между божествения промисъл и личната съдба е Пътят. Някои воини имат силата да създадат широк път, а пътят на другите е тесен и криволичещ. Понякога двата бордюра се отдалечават, защото не винаги воинът се движи в успоредна с предначертаната му посока, но затова воинът има свободна воля, защото има привилегията да греши и пак да бъде в Пътя.

* * *

Един ден той разбра, че животът е като река. Всеки човек се ражда, живее и умира, изпитва радост или мъка, случват му се дадени неща или не, но всеки е повлечен от течението на тази могъща река. Повечето хора са повлечени така, че следвайки течението, въобще не разбират, че са живели. Отначало пръскат живота си с широки пръсти, а когато почувстват, че и последните дни им се изплъзват, започват да плачат и да се опитват да го осмислят.

Има хора, които се наричат воини. Те плуват срещу течението и единствено те знаят истината за реката. Чрез борбата и плуването срещу течението те постигат разбиране за живота.

Така той научи още едно от имената си, а то беше Воин.

И колкото повече опознаваше Реката, толкова повече Човек разбираше, че тя е вечна. Защото видя много хора да влизат в нея и някои се удавяха и течението влачеше подпухналите им тела. Други излизаха променени, трети се връщаха назад, но Реката си оставаше все същата. Дъждът и вятърът набраздяваха нейната повърхност, а къпещите се и давещи се хора вдигаха пръски, но никой не успяваше да промени Реката и да остави своя отпечатък върху нея. И това продължаваше да бъде същата Река, която той познаваше от дете. В същото време той беше започнал да разбира, че Реката никога не е същата. Водата в нея винаги беше различна, а това означаваше, че същността на реката е различна.

Като наблюдаваше Реката, Човек се уплаши и каза:

- Защо въобще трябва да влизам в нея? Ще остана на брега и като мъдрец просто ще я наблюдавам.

• Реката е нещо странно, тя привлича хората. Не можеш да се правиш, че не съществува - каза Учителят. - Научиш ли веднъж за нея, вече няма къде да се скриеш. Длъжен си да нагазиш. Друг избор нямаш, защото Реката е единственият начин да се достигне до морето.

* * *

И видя, че много елмази се оказаха просто стъкълца, а много стъкълца чрез непрекъснато шлайфане стават по-ценни от диамант.

Учителят каза:

- Едно от най-големите тайнства на света е това, че чрез желание, търпение и труд всяко нещо може да добие нова природа и да постигне благороден произход. Защото това не е вродено благородство, а придобито. Това е именно философският камък и всеки човек, който притежава всички тези качества, може да се превърне в Алхимик.

Човек разбра, че именно това беше правил през целия си живот, по време на движението си по Пътя. Така разбра следващото си име, а то беше Алхимик.

След това се появи Тя. Тъй като беше забравил щастието от това, да си жив, той прие, че любовта е най-хубавото нещо на света. Чувстваше се много добре с нея. Двамата имаха толкова хубави мигове. И когато беше с нея не се нуждаеше от никой друг. И целият свят се затваряше между тях двамата и светът преставаше да съществува. Бе толкова влюбен, че почувства, че губи себе си и всичките си втори имена, които представляваха същността му, и вече не беше Философ, Поет, Воин и Творец. Не можеше да разбере защо Тя му действа по този начин. Той вярваше, че всеки човек притежава половинка и едва когато се обедини с нея, постига единство на същността си. Отначало смяташе, че тази половинка е Тя, но по-късно откри, че колкото повече общува с нея, освен вторите си имена започва да губи и първото си име, а това много го притесняваше, защото с него губеше изначалната си същност и се превръщаше в чудовище. Отначало не можеше да повярва, че любовта действа по такъв начин на личността му, но по-късно щеше да разбере, че всяка половинка в живота му, която допусне близо до себе си, му действа по този начин.

Постепенно прие Мисията си, а тя освен всичко включваше и това, да търси и издирва Истинския език, на който са говорили всички хора преди разрушаването на Вавилонската кула. Той разбра, че само на този език може да се разговаря истински с останалите хора и с Вселената. Търсенето на Вселенския език се превърна в неразделна част от неговия Път. Дълго време се лута и търси този език. Отначало според него това беше медитацията. Скоро разбра, че тя е твърде лична и субективна, и много малко хора медитират истински. По-късно реши, че Световният език може би представлява различните световни религии, защото всички те говорят за едно и също нещо. За съжаление разбра, че всички те говорят на различни езици. Търсенето му продължи в различни посоки. По някое време откри, че изкуството се доближава най-много до Вселенския език.

Тя започна да го учи, че Любовта е универсалният език на Вселената и само чрез нея може да се съгради отново Вавилонската кула. Той разбра, че любовта не познава граници и самата тя заличава границите между хората. Любовта споява света. Но колкото и да настояваше Тя, той започваше да разбира, че любовта към човек е преходна и лъжовна, защото след голяма любов винаги следва голяма омраза или още по-лошо - безразличие. Любовта към Бог също не е искрена, а е от страх и егоизъм и няма истинска любов. Човек остана разочарован от любовта и разбра, че на него е съдено да я познае, но не и да я има, защото скоро я загуби. И така губеше всичко, в което се влюбваше и обичаше. Може би на някои хора им се случваше любовта, но тя не бе за него. Наблюдаваше останалите хора, но не видя нито един да е щастлив от любовта. Тя рано или късно изчезва и остава пустота и скръб или човек се подчинява и се превръща в роб, загубвайки индивидуалността си. Човек разбра, че любовта е измамна и не е Световният език. И той продължи търсенето си.

По-късно си спомняше как в детството си вървеше сред полето и нежно милваше върховете на неузрелите още житни класове. А те му говореха и той тихо им отговаряше, и навсякъде беше пропито с онази миризма на земя и зеленина. Разбра, че това е Световният език.

По-късно осъзна, че именно тогава е бил щастлив, и че щастието се осъзнава едва по-късно и никога в момента.

След като се влюби, започна да иска да я задържи за себе си. Всичките му опити бяха болезнени. Само като се сетеше за нея, сърцето го болеше, защото го беше страх от самотата. Чувстваше как Мисията го разделя от нея, но не можеше да се раздели с Мисията, защото тя беше част от него.

Тогава Учителят го попита:

- Защо си нещастен? Той отговори:

- Защото не мога да съвместя Пътя си и любовта. Чувствам, че я губя, и сърцето ме боли.

Учителят каза:

- Виж тези търговци - всеки един от тях може да бъде щастлив с нея и да я накара и тя да бъде щастлива. Те са продали Мисията си за това, да могат да бъдат щастливи с жена. Ти не искаш да загубиш нищо. Някой от тези търговци чака Тя и това е нейната съдба. Твоята съдба е друга. Но ти не желаеш да ме слушаш и смяташ, че ще успееш да съвместиш и двете. И аз смятах, че ще успея, и опитвах много години. Един ден разбрах, че всеки мой опит я наранява и й причинява болка, а аз съм егоист и това не е от любов. Така успях да настроя нея срещу себе си, освен това при всички тези опити аз бях извън Мисията си, а така бях загубил и себе си. Една сутрин разбрах, че всичките тези години са най-глупаво пропилените ми години. Станах и продължих. Освободих себе си, нея и Пътя.

Човек й написа писмо, защото нямаше смелост да я види и да й каже истината. На него пишеше: "Аз продължавам. Сбогом!"

Любовта ужасно му липсваше. Той опита отново да се влюби, но вече не можеше. Отчаян опита да се върне при някоя Тя и отново да си върне любовта. Жените се връщаха, но с тях не се връщаше любовта. Така той разбра, че отминалата любов престава да съществува. Веднъж мине ли, тя изчезва завинаги и повече никога не можеш да я върнеш. И почувства ли човек, че любовта си тръгва, трябва да воюва за нея, защото дори най-малката загуба на любов повече никога не може да се върне. И Човек започна да воюва и да се бори за всяка следваща любов, но все така продължи да ги губи. Но в същото време трябва да се знае, че любовта, тръгне ли си, по никакъв начин не можеш да я спреш. И всеки трябва да реши има ли смисъл въобще да воюва, при условие че най-накрая така или иначе ще загубиш.

И той разбра, че единствената любов, която съществува и която има значение, е любовта в момента. Разбра, че любовта не е истинска и всъщност не съществува. Тя е само временно състояние и илюзия. Човек престана да търси любовта и да се опитва да трупа любов.

След това се появиха много като нея. Всички те носеха част от Голямата любов. Някои обичаше повече, други по-малко, но всяка една от тях му казваше:

- Ще те обичам винаги!

- Младите хора са толкова самонадеяни - каза Учителят. - Колкото по-млади са, толкова по-лесно използват думи като вечно и завинаги. Според мен младите хора трябва много внимателно да използват тези думи. Старите могат да ги използват, защото са близо до вечността, на тях им остава по-малко време и могат да го контролират, но младите хора дори не знаят какво може да им се случи.

И Човек разбра, че тези думи не бива да се използват с лека ръка.

Един ден Човек разбра, че животът е подобен на лабиринт. Целият живот е изграден от стени и всеки човек има две възможности: или да върви между две стени като в коридор и нищо да не вижда, или да се изправи пред стената, да я разруши и да достигне до следващата стена. Така именно правеха хората на духа. И главата му се превърна в чук, а ръцете - в булдозери, и с тях подкопаваше и разбиваше стените. И така Човек откри следващото си име, а то бе Борец. Но тежък бе животът му и непрекъсната борбата. Постоянно газеше в отломъци от стени, тухли и разни парчета. И бе толкова съсредоточен в борбата, че бе забравил накъде е тръгнал. Стена след стена, борба след борба, нямаше време за почивка и ориентиране. Един ден отново удари и падна с разбита глава. Разбра, че това е последната му стена. Пътят му свършваше тук. "Нима това бе всичко?" - си помисли той. После падна на колене, но не за да се моли на Бог. Нямаше за какво да се моли. Просто от удара краката му се подкосиха. Погледна небето и видя един гълъб. Той летеше горе и за него този лабиринт не съществуваше. Тогава разбра, че всеки сам изгражда лабиринта си и го поддържа чрез вървене в него. Хората, които ходят из него, утъпкват пътеките и принуждават и други да се лутат след тях. Борците и рушителите някой ден биха могли да станат гълъби.

И стоеше така на колене и гледаше небето. За пръв път виждаше това небе, а веригите една по една се разкъсваха и падаха на земята.

Хората го гледаха отстрани и си казваха:

- Колко е набожен!

И всички те му се възхищаваха. А той следваше полета на своята душа и вътрешният му глас ревеше с пълна сила:

- Свобода! Свобода! Свобода!...

Когато сведе поглед, видя, че стените ги няма. Те бяха престанали да съществуват за него, но той виждаше милионите хора, движещи се по някакви сложни измислени траектории. И те му приличаха на сомнамбули, но знаеше, че не бива да ги буди, защото могат да паднат и да се загубят.

И Човек видя, че повечето хора, които гледат към небето, не го правят заради самоусъвършенстването си и не за да се възхищават на гълъбите, а за да ги ловят. И по всякакъв начин се опитваха да ги убият. След това откъсваха главите им, изпичаха гълъбите и ги изяждаха. Така те поглъщаха духовните стремежи на хората-гълъби и смятаха, Че по-бързо ще се сдобият с крила. Човек също убиваше гълъби и се хранеше с тях, и то не защото беше гладен, а защото бяха деликатес. Те вече не му бяха нужни, той беше прозрял Голямата истина. Скоро разбра, че ако иска да стане гълъб и да разкъса веригите си, трябва да внимава да не бъде изяден от оставащите долу хора.

- Всички хора сме такива - каза Учителят. - Търпим нещата само докато са ни нужни, а след това ги унищожаваме, унищожавайки по този начин това, към което се стремим. Ние сме хищници и егоисти и е трудно да избягаме от тази своя природа.

Най-голямата му мечта беше да полети. Сънуваше, че лети, мечтаеше за това, да може да лети. Един ден се разхождаше и се беше замислил дълбоко. Изведнъж му се стори, че това се случва и че лети, но не - беше се спънал и политнал напред. След това дойде падането и болката. И всеки път, преди да падне на земята, се заблуждаваше, че лети, но след всеки удар в земята ставаше все по-умен и започна да разбира, че при всеки опит да полети пада тежко на земята и се удря много лошо.

За съжаление, когато наистина полетя, беше вече толкова умен, че не повярва, че лети и ... отново падна на земята.

Преди да тръгне по Пътя, се беше опитвал да докаже на съселяните си, че неговият живот е особен и изключителен. Едно от първите неща, които го движеха, беше това, да се докаже на своите съселяни. По-късно през целия си живот получаваше импулси да се върне на село и да им покаже колко е преуспял и да им докаже, че мечтите му са се реализирали. Но мъдростта го беше научила, че селото вече не е същото и никой вече не го чака. Можеш да тръгнеш по Пътя, съревновавайки се или опитвайки се да докажеш нещо, но ако се върнеш с тази мотивация, значи нищо не си научил и с душата си дори не си напускал селото.

Всички му казваха: "Ти си богат." Но той знаеше - беше най-големият бедняк, защото бе продал душата си.

- На Дявола ли продаде душата си? - го попитаха те.

Той каза: "Дори това не успях да направя. С годините борба и битки душата ми се протри като стар и прокъсан чул. Голотата ми прозираше под него. Една сутрин, все още бях махмурлия от живеене, стреснах се и се обърках, забравих какво държа в ръката си, колко е ценно то и го захвърлих. Разбрах, че съм го направил по това, че престанах да чувствам, да страдам и да се вълнувам."

Човек разбра, че много хора в живота си действат, изхождайки от презумпция за виновност. Те са готови да вдигнат пръчка срещу куче само защото е куче, а както се знае, кучетата хапят. По същия начин те осъждат хората и казват: "Този не ми харесва", "Този ми прилича на еди-кого си", "Този е с по-тъмна кожа, значи е крадец", а пък "На този баща му е крадец". Така те никога не оценяват същността на един човек или едно явление. Колкото по-предубедени са, толкова по-тесен е техният живот. Такива хора се само-затварят и чувстват, че се самозадушават, но много малко от тях могат да намерят сили да се освободят.

Видя много хора, които се опитваха да играят роли. Всеки се опитваше да бъде различен от същността си и да си придаде важност и значимост. И всеки искаше да прилича на другите, а те копнееха да приличат на него. И Човек разбра, че много души не са попаднали в подходящите хора и се чувстват като в затвор и най-важното нещо е да се помириш с душата си. Да разбереш кой си и да направиш така, че да се харесаш на себе си.

Един ден той разговаряше с Учителя. Учителят му каза, че всички хора като млади имат мечти и чувстват Духовния си Път, но по-късно те всички са продали душата си и са се превърнали в търговци. А търговците използват само две категории - печалба и загуба. Те никога не правят нещо, ако то не им носи полза.

Човек се натъжи заради тях и реши да им помогне. Той отиде до първия търговец и му преразказа всичко, което Учителят му беше казал. Разкри му цялата истина, опита се да припомни на търговеца, че е продал мечтите си за Голямото пътешествие, за Мисията и Духовния си Път.

Търговецът го изгледа продължително, а след това с всичка сила го удари и му счупи носа.

Човек разбра: да си Учител, означава да те бият и обиждат и не винаги е приятно. Носът му беше разбит и много го болеше. Разбра, че добрите намерения не винаги получават благодарност и не всички хора, особено търговците, желаят да се върнат към Мисията си и тя е така заличена у тях, че дори мисълта за това ги плаши и подтиква към агресия.

След като тръгна по Пътя на воина, Човек срещна много противници. И всеки един от тях се появяваше в различен момент. Някои победени (преодолени) повече не се появяваха, други се завръщаха отново и отново. И всеки един трябваше да се преодолява по различен начин. И всеки противник притежаваше различно оръжие и се прикриваше зад него. Един от първите врагове по Пътя на Човек беше страхът. Самият страх е силно оръжие и като меч разсича душата на всеки човек. Той винаги удря в най-слабото място, а то при всеки човек е различно. Страхът действа различно на всички - някои се вцепеняват, а други побягват, загубвайки всякакво достойнство. Такива хора остават живи, но без чест. Някои хора казват, че това е полезен страх, но Човек не знаеше какво да мисли. Когато страхът предизвика припряност в действията, това се нарича паника.

Когато Човек навлезе в разцвета на силите си, получава яснота на мислите си. Тогава се появява следващият враг - силата. На този враг оръжието е високото самочувствие, което заслепява и подвежда всеки воин.

Следващият противник, който се изправи пред Човек като воин, беше несигурността, а нейно проявление е притеснението.

Един от най-опасните врагове е самотата. Тя може да се почувства и сред много хора. Първият етап, преди да те превземе самотата, е отегчението.

С изминаване на годините най-опасният враг става смъртта. Тя дебне като хищник всеки човек и е естественият край на всеки живот. Най-сигурното и естествено нещо за всеки роден е да умре. Но смъртта не е опасна с това, че ще умрем, а с това, че притежава оръжия, които ни съпътстват през целия ни живот. Оръжие на смъртта е старостта, а на старостта - умората. Умората и изтощението, загубата на стимул за борба изнуряват воина и го подтикват към примирение и преждевременна смърт.

Отначало Пътят беше равен и по него се ходеше без съпротива. Но постепенно целият Път се пресече от препятствия и барикади. И всеки воин с щурм превзема всяка една от срещнатите барикади. И на всяка барикада висят разкъсаните меса на падналите и блестят костите им, разхвърляни наоколо.

Едва след време осъзна, че една от причините воините да имат толкова врагове е тяхната нагласа да воюват. Така той разбра, че освен воин трябва да бъде и медиатор и да следва Пътя на мира. Всяко насилие над Вселенската душа поражда голяма съпротива от нейна страна. И осъзна, че всеки воин, освен да воюва, трябва да може да се вслушва и да се съобразява със заобикалящото го.

Така разбра следващото си име - Медиатор.

Всички хора, които го познаваха, казваха: "Ти си умен, направи живота и идеите си достояние на масовата публика. Приеми да участваш в някое шоу. Стани известен, нека всички видят колко си умен." Но той не искаше да става известен и да участва в шоу. Затова каза:

- Аз съм духовно същество. Нещата, за които говоря, са вечни. Всичко, което съм създал, ще пребъде занапред. Аз не желая да се правя на маймуна и за половин час да се опитам да кажа много умни думи. Мразя хората, които ще казват колко съм умен и интелигентен, без въобще да знаят кой съм и за какво говоря.

Човек бързаше много по Пътя, защото отначало осъзнаваше колко много път му остава. После бързаше по инерция и защото се намираше в разцвета на силите си. Накрая бързаше, защото осъзнаваше колко малко време му остава. Въпреки че бързаше, винаги изоставаше. Тогава осъзна, че трябва не само да преследва целите си и че те като гора се изпречват пред очите му и му пречат да види мечтата си (хоризонта). И колкото по-високи бяха целите, толкова по-висока е гората. Така той отново видя мечтите си и остана изненадан, защото без гората и целите, те изглеждаха много по-различни и по-близки. След това повече не ги изпусна от очи. Това го караше да не бърза и много по-спокойно да се движи по Пътя.

- Не бъди нетърпелив - повтаряше му Учителят. - Който иска да върви дълго, трябва да ходи внимателно. Който иска да стигне далеч, не бива да бърза, за да не се преумори, и винаги трябва да знаеш накъде си тръгнал.

Отначало той беше много нахъсан и амбицирай. По-късно проумя, че няма за къде да бърза. Това, което веднъж си създал, вече винаги съществува и ти ставаш равен на Бог. Да продължиш да настояваш, означава да нарушиш хармонията на света и божествения ритъм. Това разкрива несигурност и притеснява другите хора. Нещата, веднъж създадени, съществуват вечно и може да не се получат, докато си жив, но най-важното е да имаш убеденост и спокойствие. Ако това, което си създал, е важно за Бог, то ще пребъде, а ако не - никакви напъни и усилия няма да помогнат.

И той видя един паднал просяк и го вдигна, а те му казаха: "Ти си втори Христос", а той им каза:

- Не, кръстът е един, а мястото е заето от всеки един от вас. Аз съм този, който ще прободе вашето сърце и ще събере кръвта ви в чаша. Така ще ви докажа, че сте хора, а не богове, както всеки един от вас счита. В това е смисълът на Граала - каза той. - И за да станете богове, трябва да преживеете човешките мъки и страданието и останали без капка кръв и едва слезли от кръста, можете да се наречете

богове.

А те, неразбирайки нищо от думите му, решиха, че е толкова умен и затова нищо не разбират. Те казаха:

- Ти си толкова умен! Поведи ни! Не си губи времето с някакви дрипльовци.

Той каза:

- Те са моите ангели!

А си помисли: "Не мога да бъда втори Христос.

Христос затова е Христос, защото е бил пръв. Втори Христос няма."

Много хора го уважаваха и му казваха:

- Ти си светец!

Но той знаеше, че не е по негова вина. Никога не беше пожелавал да става светец. Той беше войник на съдбата и единствената му заслуга беше, че намери сили да следва Личната си легенда.

Човек следваше Пътя и без да иска, около него се събраха различни хора и те му казваха:

- Учителю, поведи ни!

Така той стана Учител и поведе хората около себе си. Започна да разбира, че колкото по-малко поучава и учи своите ученици, толкова по-добър учител е. И се опитваше да работи най-вече върху собственото си самоусъвършен-стване и непрекъснато разширяваше съзнанието си. Така откри следващото си име. Отначало мислеше, че то е Водач, но после разбра, че всъщност то е Пример.

Най-трудното от всичко беше да проумее, че всеки негов ученик също има Лична легенда и той не бива да ги смята за част от собствената си Лична легенда, както и не бива да смесва своята Лична легенда с техните.

Всеки един човек искаше да бъде Христос и всеки един от тях имаше много възможности, но те мислеха за Христос като за нещо хубаво и престижно. Друго си е да си Бог. Те виждаха само възкресението, обожествяването и славата.

Той виждаше Пътя на страданието и отричането, следването на трънливия път и осъзнатата саможертва, изкуплението, тръните и бодлите. Те виждаха Христос, а той - Исус.

Колкото повече научаваше за света и колкото по-дълго живееше, толкова повече загубваше яснота над мислите си. Всяко нещо, което научаваше, се изпречваше пред очите му и му пречеше да вижда. Всички тези неща се опитваха да го задържат и да го привлекат към себе си. Той беше уморен и копнееше да легне и да си почине върху хладната земя, но си спомни думите на Учителя: "Всъщност всичко е много просто. Всичко се свежда до едно." .

И Човек виждаше много хора, които се опитват да тръгнат по Пътя, и много малко от тях продължаваха. И всичко това го разколебаваше. Тогава Учителят се приближи и му каза:

- Личната легенда и Пътят имат смисъл само ако се извървят докрай.

Това му беше достатъчно. Престана да се интересува защо толкова много хора се отказват от Пътя. За него беше важно да извърви Пътя си докрай.

* * *

Един ден Учителят показа небето на Човек и каза:

- Виж небето. Хората все по-рядко гледат към него. Виж колко е красиво. Всеки вече предпочита да се свре в някаква дупка, но не и да гледа небето. Именно затова хората все повече приличат на червеи, а не на орли.

Докато двамата разговаряха, слънцето се движеше бързо по небосклона и вървеше към своя залез, а тази вечер той бе много красив и обагряше облаците в кървави отблясъци.

- Животът на всеки човек прилича на движението на слънцето. Всички започваме живота си чисти и притежаваме всички възможности в себе си, но после се движим по различно небе, защото небето всеки ден е различно, общуваме с различни облаци, затова залезът на всеки човек е различен. Затова древните са казали: "Няма два еднакви залеза."

Човек гледаше залеза на слънцето като омагьосан и като виждаше колко бързо се движи то, му стана мъчно за изплъзващото се време.

* * *

И колкото повече Човек наблюдаваше хората, толкова повече започваше да разбира думите на Кохелет - еврейския мъдрец: "Суета, всичко е суета." И дълбаеше, и търсеше истинския Път, но виждаше, че някой вече е ходил по този път и е оставил отпечатъци от мръсните си крака и обувки. И колкото повече живееше, толкова по-отчаян беше и все повече започваше да мисли като древния еврейски мъдрец. Всички казваха, че във всяка негова дума има мъдрост, но мъдростта вече не го радваше.

Цял живот прекара върху руини. Спомените за миналото го преследваха навсякъде. Той ходеше отгоре им и ги гледаше, защото това бяха неговите илюзии и мечти. Отначало се заблуждаваше, че ги гледа, за да открие тухли или стени, с които да изгради новата си къща, но постепенно си даде сметка, че гледа само надолу, за да не види, че целият свят е една руина и че постройката, за която мечтае, е най-голямата илюзия. Той скиташе върху разрушени постройки и. викаше спомените, които да го пазят от страха. Един ден проумя, че неговата постройка са руините, върху които стъпва, и още повече се привърза към тях. Злите езици говореха, че приличал на лешояд, но това бяха само зли езици.

От много време не беше срещал Учителя. Затова Човек каза:

- Толкова се радвам да те видя. Имам толкова много въпроси, които бих искал да ти задам. Искам да те питам за Истинския път, за Бог, за Мисията, за Личната религия, за Живота-легенда. Кажи ми коя е най-голямата мъдрост, до която си достигнал?

Учителят го погледна и каза:

- Изчакай ме само за миг, имам да свърша една важна работа, излизам и след малко се връщам!

Учителят излезе и повече никога не се появи.

След известно време се появи Жена, тя бе толкова различна от предишните. Той цял живот се чудеше как ще изглежда и каква ще бъде тя, но разбра, че догадките му са били напразни. Никога не си я беше представял такава. Човек знаеше, че всяка една жена променя целия свят и може да направи живота му различен, той дълго бе внимавал и избирал, но най-накрая пак беше изненадан. Живееха заедно, тя твърдеше, че го обича, но той беше загубил всички илюзии относно любовта.

Тогава се появи То. Отначало само плачеше, спеше и се хранеше. Човек разбра, че То има шанс да отиде там, където той никога няма да отиде, и тогава реши да направи за него Молитвата на отсъстващия. Започна всеки ден да му разказва за себе си и за всичко, до което е достигнал като яснота в живота си. Ден след ден, разказ след разказ той отново преживя своя живот. То лежеше, спеше и се хранеше и с нищо не показваше, че се случва нещо. Но Човек знаеше, че един ден тези разкази ще се събудят и ще бъдат част от неговия живот. Така То щеше да разполага и с живота му. И така, той започна своя разказ от раждането си и вървеше към края, но не знаеше какъв да бъде той. Най-накрая достигна до раждането на То, но спря. Не знаеше как да продължи. Разказа му и за Молитвата на отсъстващия, така То може да я предаде на своето дете. Едва когато свърши да му разказва, се сети защо тя се нарича Молитва на отсъстващия. Всъщност отсъстващият щеше да бъде той самият. То изцяло щеше да наследи неговия опит и живот. Не можеше да се сети откъде знае за Молитвата на отсъстващия. Едва сега разбра, че я беше получил по същия начин, по който я предаваше. Явно баща му му я беше предал. Той беше послужил като едно продължение на клонката, която щеше да даде плод. Той не беше Истинският човек, като добър баща желаеше То да бъде такъв. После осъзна, че това няма никакво значение.

Воините непрекъснато участват в битки, но освен от бойно поле и противници, всеки- един от тях се нуждае и от място, където да се чувства спокоен и да си почива. Защото воинът се нуждае от почивка преди битка и след нея. Място, където да свали своите доспехи и да почине от меча. За това той използваше дома си.

- Почини си, отпусни се - казваше Учителят. - Почини си, всеки воин се нуждае от почивка преди битката и след нея. Всъщност животът на воина се състои от битки и почивки и всяка почивка след битка е всъщност подготовка за следваща битка.

Самотата беше най-страшна. Докато успееш да я превърнеш в свой приятел, тя гризе душата ти и те тъпче в калта. В един момент Човек престана да я усеща и разбра, че вече е истински сам. И тревясаха всички пътеки към неговия дом, а той бе запустял и бавно се разпадаше.

Много от хората го гледаха и му казваха:

- Но ти си успял, защо не си щастлив?

Той каза:

- Успехът няма вкус и измерение. Свикнеш ли с него, той престава да съществува за теб и отдолу отново започва да прозира самотата. Повечето хора, за които другите смятат, че са успели, са всъщност най-самотните хора на света.

Да обичаме, ни учи нашата самота. Само човек, който е бил сам и е загубил всичко, може да обича. През егоизма си трябваше да мине Човек и трябваше да загуби всичко, за да остане сам и да спечели себе си. Човек си помисли: "Това е моята лична религия. Живей, за да обичаш, живей, за да те обичат. Обичай, за да живееш."

Един ден Човек се погледна в огледалото. През целия си живот беше отбягвал да се оглежда в огледала. Сега се загледа и видя, че някакъв странноизглеждащ непознат го гледаше и някак странно невярващо премигваше с очи. Толкова странно изглеждаше, че не се позна. В себе си беше поддържал различна идея за това, как изглежда. Гледаше непознатия и изпита усещането, че живее нечий друг живот и борбата и лишенията не са негови. Изпита силно желание да бъде обикновен човек, а не воин и човек на Пътя. И искаше да се отпусне и да си почине. Бе толкова изморен... После се сети за Личната легенда, изправи се и продължи. Разбра, че Пътят само отстрани изглежда примамлив, но поемеш ли по него, има само умора, прах и болка в краката. И Човек разбра, че пътуващите са уловени, те поддържат духа на хората и затова се наричат воини.

И Човек разбра, че през живота си хората гледат в четирите посоки.

В детството си бе гледал Слънцето и Изтока и се бе прех-ласвал по живота. После Южният вятър го бе примамвал със загадъчното и го бе изпратил на път. Любимата му посока бе Западът, защото го караше ден след ден да изпраща слънцето и да мисли за отминаващия си живот. А знаеше, че погледне ли на Север, животът му ще свърши. Това бе животът-докато се огледаш, и той свършил. А много хора нямат шанса да огледат всички посоки и оставят вперени само в една.

Най-ценното, с което Човек разполагаше, бе времето. С него той плащаше всичките си грешки. Но и успехите също се заплащаха с време. Постепенно разбра, че времето всъщност е животът му и че не разполага с неограничено време. Но времето беше най-странното нещо, което бе виждал. То губеше стойността и смисъла си, ако Човек не прави нищо стойностно през него. И не е възможно да пестиш време и никой не може да ти отстъпи от собственото си време. И всяко нещо се нуждае от време и се разполага във времето.

Така той разбра: докато си жив, времето е най-ценното нещо, с което разполагаш, но времето без Личната легенда е безсмислено.

Човек стоеше като воин след тежка битка и беше вдигнал двете си ръце за приветствие към небесата. А цялото му тяло беше в белези. И беше преживял много трудности и лишения, беше видял загуби и смърт и всеки удар на съдбата беше оставил белег върху душата му. Всяко предателство, изневяра и злонамереност бяха оставили белег у него и го бяха променили и състарили. Човек се чувстваше като воин-ветеран. И вече беше престанал да се радва на живота. Трудно беше нещо да го изненада. Непрекъснатите битки и безупречното поведение го бе направило недоверчив, мнителен, мрачен и зъл. А най-голямата битка за него беше да запази доверието си към хората и да продължи да бъде човек.

Отначало всичките му любими хора бяха млади и жизнени. Малко по малко те остаряваха и започнаха да го напускат. Всеки един от тях оставяше незаличима липса в душата му. Всеки починал близък оставяше грозен белег в неговата душа. Човек започна да се притеснява, защото си даваше сметка, че всичко това го променя и го прави по-груб и безчувствен. Душата му загрубяваше, това беше лекарството срещу загубите. И почувства, че започва да остарява, защото човек е стар не колкото години е живял, а колкото близки хора е загубил. И най-тежка е загубата на човек поради смърт, защото тогава е сигурно, че в този живот повече няма да го видиш. Ако човекът е жив, имаш шанс да го срещнеш или да го видиш, когато поискаш, и дори тази възможност да е рядка или никога да не се случи, вече си по-спокоен. Тогава човекът не ти липсва с онази безнадеждна мрачност и отчаяние, характерни за смъртта. Но когато загубят близък, в повечето случаи вместо да се сещат за човека, хората мислят за себе си и за собствената си смърт. Така че нашата смърт е разпределена в смъртта на близките ни и колкото повече обичаме един човек, толкова повече от нашата душа и смърт носи той. Така и ние носим душата и смъртта на тези, които ни обичат.

Човек разбра: не е важно да постигнеш вечен живот. Вечният живот е безсмислен. Не е важно да живееш дълго. Никога не разчитай на бъдещето. Най-важното е в момента да се чувстваш щастлив и разчупил оковите, да не се приковеш сам към кръста. Живей днес и сега. Бъди Бог тук и днес. Разбери: хората сме живият Бог.

Човек се огледа и каза:

-Това е най-смешният живот, който съм живял. Съжалявам, че моят личен живот беше толкова тъжен. Плача за себе си.

И пророни една сълза. Сега разбра защо най-краткото изречение в Библията е: "Христос плака!"

Човек плака!

И той разбра, че човек не е това, с което се храни, нито това, което смята за себе си, а това, което мисли. То определя вътрешния му живот и съществуване. Човек си спомни всички свои мисли през годините и се почувства наистина стар и уморен, изтрит и безидеен - като празна картонена кутия.

Всички го разпитваха защо колкото повече остарява започва да става все по-мрачен и песимистичен.

Той знаеше, че те са млади и за тях да гледат напред, е правилно, и тяхната посока е бъдещето. Но на неговата възраст да гледаш в бъдещето не е здравословно. То е все едно да се взираш в смъртта. Много по-добре за него беше да живее със спомените. Неговата вярна посока беше миналото. Той знаеше, че те са млади и няма да го разберат. Когато застанат на неговото място, едва тогава ще разберат колко глупави въпроси са задавали.

Той не отговори нищо, но си спомни как когато беше млад, смяташе, че никога няма да остарее и винаги ще запази свежи възгледите си. Помнеше как се присмиваше на възрастните, които се взираха в миналото с невиждащите си очи и копнееха за загубения си живот. Тогава той се учудваше, че те не са оптимисти и не се възползват от живота, който им остава. А днес му бяха задали този въпрос. Едва сега разбра колко глупави въпроси бе задавал на младини и колко много бе грешал.

Тъжна сълза се търкулна по бузата му. Човек не плачеше за себе си и живота си, не плачеше за това, в което се беше превърнал, не плачеше и за тях, за това, че един ден ще станат като него. Не, просто някаква прашинка беше влязла в окото му и го дразнеше.

Те си помислиха:

- Наскърбихме стария глупак. Но ние не сме искали да го обидим. Може би се сети за нещо свое си.

И колкото повече се доближаваше до смъртта, толкова по-голяма мъдрост придобиваше. Вече имаше обяснение за всички неща, които му се случваха и имаше философско обяснение за тях. Аргументирано можеше да си докаже, защо няма любов, щастие и успех, но откри, че от това не му става по-леко. И проумя, че повече никога няма да се влюби, обясни си защо, но все пак го обзе съжаление, защото той цял живот бе жертвал миговете си и с тях бе заплащал придобиването на знание, но сега вече искаше не да знае, а отново да може, дори за миг, да изпита чувствата от младостта. Вече не искаше да е мъдър, а млад и глупав, но живеещ. Така той разбра, че е остарял. И той беше като стар тъжен клоун, разсмиваше другите хора, но на него не му беше до смях.

Човекът така или иначе умира само веднъж. Няма смисъл да мисли за това хиляди пъти. Така той проумя, че сам дава сила на смъртта. А общуването със смъртта води до два пътя - страха или изключително дълбоката житейска философия. Човек реши да използва смъртта за свой съюзник, учител и приятел. Така или иначе щеше да бъде победен от нея, по-добре беше да я държи близо до себе си.

Тогава разбра, че времето, в което няма да го има, е вечно и е еднакво с времето, преди да се роди. Понеже смъртта беше неговото бъдеще и не знаеше каква ще бъде тя, реши да се върне назад и да си припомни първите мигове от този свят, а после да си спомня и миг преди това, и преди това, и преди това...

Така той проумя, че животът е миг между раждането и смъртта. А тези две състояния са цяла вечност. Истинският живот е бил преди раждането и ще бъде след смъртта, а самият живот е някакво патологично изключение. Той разбра, че е Бог, призван да преболедува в живота, но истинската му божествена същност е там във вечността. Тук бе животът на болката, страданието и лутането. Така Човек разбра страданието и проумя какво е нирвана. Това бе много по-високо ниво на съществуване - чрез сетивата. Бе мрачно и толкова унизително, но пък толкова красиво, че би дал всичко, за да остане вечно тук. Колкото повече умираше, толкова повече искаше да живее, щеше да се бори до последното си дихание, за да живее. Искаше да го има, да бъде. Тогава може би онзи живот щеше да му стига, но днес искаше да бъде тук. И виждаше как повечето хора от дребнотемие не могат да осъзнаят шанса, който представлява животът. Те живеят като мухи и са мъртви, преди още да са умрели, дори повечето от тях въобще не разбират, че са се родили и че живеят.

Докато беше млад, говореше с лекота за смъртта. Колкото повече остаряваше, толкова по-внимателен ставаше, защото осъзна, че тя го наблюдава с изцъклените си очи. Той се страхуваше, че като мисли или говори за нея, ще я повика.

Един ден Човек откри нов Учител. Той много се различаваше от предишния му Учител, но все пак беше Учител. Тогава разбра, че всички учители са различни. И всеки Учител идва в различно време при посветените и за всеки ученик учителят е различен. Всичко зависи от това, колко е подготвен ученикът за среща с Учителя. Всеки готов ученик привлича и задължително ще срещне Учител. Така Човек разбра, че от него зависи какви и колко учители ще срещне по Пътя си, но най-важното нещо са самият той и неговият Път. И разбра, че Учител никога не е имало и всичко е било само в него, и е бил Учител на самия себе си. Човек се усмихна и тръгна по Пътя. Така разбра следващото си име - Търсач.

Всъщност много хора са учители, но въобще не го знаят. Други пък претендират, че са учители, а всъщност не са. Няма универсални учители, няма учител на всички хора, всеки учител е специален и личен.

Тогава Човек се обърна към Учителя в себе си и попита:

- Какво е Бог? Как мога да разговарям с него?

- Бог е персонализираната същност на Вселената. Бог е самоосъзнатата Вселена. Бог е самоосъзнаващата се Вселена. Ако Вселената е обективна и неутрална, Бог е нейния "глас". Така тя може да общува с нас.

Така той научи за Пътя на директна връзка с Бог.

Човек тръгна по Пътя и не изпитваше никакъв страх и притеснение, защото нямаше какво да губи. Най-накрая достигна до края на пътя, а този път свършваше на върха на една планина. Докато вървеше към върха, в главата му се блъскаха много мисли, но когато стигна горе, не му остана дъх и изведнъж осъзна, че повечето въпроси въобще няма смисъл да бъдат задавани. Човек беше много изморен и задъхан. Той мълчеше и гледаше нагоре. Изведнъж разбра, че не иска да пита нищо. Чудеше се какво въобще прави на върха. Проумя, че колкото повече се опитва да измисли въпрос, толкова повече затваря съзнанието си, затова спря да мисли и притихна, слушайки. И изведнъж чу гласа и думите на Бог. Всъщност това не бяха думи, а само една дума. Бог произнасяше неговото име, но той не го викаше, нито му се караше. Името му звучеше много странно, той никога не се беше заслушвал в името си и не се беше замислял какво означава то. Бог продължаваше да повтаря името му. В гласа му имаше нещо приласка-ващо и успокояващо. Той си спомни за това, как като дете майка му го милваше по главичката и със същата любов и нежност мълвеше името му. Толкова нежно и деликатно досега никой не беше произнасял името му. Сега разбра, че името му е име на Духовен Път, и чуваше името си по съвсем нов начин. Слушайки името си, той разбра смисъла на целия си живот и си спомни всичко. Въпреки че чуваше името си, всеки път чуваше и нечие чуждо име. Така Бог Изброи всички имена. Човек разбра: това беше единственият начин, по който Бог разговаряше с всички хора - той просто произнасяше имената им и ги зовеше, а всеки сам трябваше да измине Пътя си. Докато мислеше всичко това, Бог продължаваше да произнася името му: Човек, Човек, Човек, Човек, Човек...

ПРИТЧА (Книга за раждането, живота и смъртта) - 1 част ТОКОРАЗ ИСТО

Посвещавам тази книга на всички хора-човеци.

Токораз Исто

„Пътят на воина трябва да бъде искрен както молитвата на умиращия."

Стоян Цветкашки

Помолете любимия си човек да се отпусне. Нека затвори очи, а Вие му прочетете тази книга. Така двамата ще преживеете едновременно живота на някой друг. Това ще ви сближи още повече и ще помогне да преплетете душите си. Подарявам Ви този разказ. След един месец легнете Вие и помолете човека, на когото сте чели, да Ви прочете книгата, а Вие затворете очи и слушайте. Човекът, който Ви чете, е това, което откривате като разлика между двете четения.

Това, което държите в ръце, е книга без край, ако решите, можете да я допълните и помолете и вашият партньор да направи същото. Така можете да се опознаете и да разберете повече един за друг, отколкото ако живеете години заедно.

Ако имате възможност да проверите как действа книгата на различни хора, ще откриете колко различно я възприема всеки човек. Препоръчайте книгата на ваши приятели, така можете да разберете какви са те и какво представляват. Но можете и да не правите нищо от това.

В началото бе мрак. Погледна и видя Слънцето, а то бе живот, но светлината силно го удари в очите и го уплаши. Отначало получаваше живота на малки порции, като лъжички гореща супа - бавно и по малко. Родителите бдяха всяка лъжичка да бъде достатъчно охладена, за да не го опари. Те проверяваха всяка една от тях и поемайки топлината, я охлаждаха и опитваха. Всичко беше разбито на малки парченца, а всяко едно от тях беше лъскаво и шарено. Не разбираше за какво става въпрос, но шареното и блясъкът го примамваха. Едва по-късно разбра, че всяко парче не е само по себе си, а е част от една голяма мозайка, която то трябва да нареди само. Въпреки че още не бе наясно какво е животът, знаеше, че е готово да се бори за него.

Първото нещо, което го събуди за живот и което му помогна да определи кой е, беше смехът. Звънък, кръшен, жизнерадостен смях - това беше първото нещо, което чу от себе си и научи за себе си. Отначало дори не разбра, че смехът е част от него, че идва от него. То се огледа в смеха и за пръв път видя себе си. Разбра, че смехът е неговото голямо оръжие. Когато се засмееше, всички наоколо започваха да се смеят. Толкова заразителен беше неговият смях. Когато започнеше да се смее, всичко започваше да изглежда толкова хубаво и лесно и всички му обръщаха внимание.

По-късно щеше да разбере, че хората биват два вида - деца на смеха и деца на плача. Това, което то успяваше да постигне чрез смеха си, другите постигаха чрез плач. Така разбра, че всеки човек от най-ранно детство открива своите оръжия, които му носят предимство в живота. Откри още и това, че въпреки че изглеждат еднакви, хората се различават в същността си и затова постъпват по различен начин.

Нарекоха го Човек.

Отначало родителите, бабите и дядовците бяха като стена около него и го обграждаха отвсякъде. Той имаше нужда от тази стена, тя го пазеше и защитаваше. Всеки един от неговите роднини беше като камък, по-голям или по-малък. Всеки един от тях с гърдите си препречваше лошите неща, които го атакуваха отвсякъде. Научи първия си урок - някой ден и той ще трябва да бъде стена за децата си и че някога и той ще се превърне в камък от стената. Разбра, че е много хубаво да си център на внимание и да си вътре, а всички около теб да те пазят, но някога и ти ще трябва да върнеш този жест и да загубиш свободата си и да се превърнеш в безименна част от стената.

За съжаление, освен че го пазеха, най-близките хора хвърляха сянка върху него. Много по-късно той щеше да разбере, че винаги е така - това, да си на завет и добре защитен, винаги има и лоша страна - да стоиш на сянка. Камъните пазят, но хвърлят сянка, и колкото по-стабилна е стената, толкова сянката е по-плътна и потискаща.

Като дете най-много обичаше да чувства мекия пролетен вятър. Това беше неговият вятър. Вятърът на живота. Детето отиваше до един нисък хълм, който се намираше близо до тяхната къща, разтваряше ръце и си представяше, че лети. Вятърът милваше бузите му, разрошваше косата му, а то искаше да остане така завинаги и нищо да не се променя.

Човек живееше така, все едно че светът вечно ще е такъв и той никога няма да порасне. За него светът, любимите хора, реката, прашният път, къщата, игрите и другите деца бяха константа, те не се променяха и не се развиваха. Това беше неговият свят, неговата Вселена. Човек остана някъде там неотменно през годините и освен в миналото, той успя да го запази, носейки го винаги в себе си. Като старо палто, може би извън модата, малко възкъсичко и прокъсано, но негово, удобно, мило и любимо.

Целият свят започна да учи Човек. Всички хора смятаха, че са длъжни да му предадат знанията си за света. Но те не можеха да му обяснят "Защо?", а просто му казваха : "Не прави това!", "Не прави онова!" Така неговият свят се ограждаше от стени, но ако отначало те бяха кошара, сега се превръщаха в коридор, който го насочваше и водеше. Неговият живот беше затворен между "Не прави това!", "Тук пари!", "Не пипай, че боли!" и "Това е лошо!". Коридорът беше изграден от авторитети и забрани. Но те не знаеха, че техният опит не е негов опит. А да бъде любопитен, беше най-важното и интересно нещо за него.

Чрез ученето Човек беше уловен в една мрежа, защото, дори и когато е с добри намерения, наставникът оплита като с лепкава паяжина хората, на които иска да помогне и да им предаде знанията си. Когато учението е поискано, то не лепне много. Колкото по-непотърсено е едно мнение, толкова по-лепнещо и досадно е то. Така понякога страничните хора създават по-големи пречки в нечий живот, отколкото хората, които са се ангажирали с неговото възпитание. Понякога цяло учение може да бъде унищожено от някаква подметната от случаен минувач дума.

От един момент нататък Човек разбра, че хората, които го бяха оплитали в паяжините си, не са му подавали спасително въже, а са го омотавали в собствените си страхове и грижи, опитвайки се да спасят себе си и да го направят като тях. Тогава той възропта и разбра, че нивото на неговите ловци е по-ниско от неговото собствено. Да остане уловен в този капан, щеше да бъде обида към собствената му интелигентност. Почувства се като уловено животно. Започна да се съпротивлява и да се мята, за да се освободи от мрежата. След време разбра, че така само още повече затяга възела около себе си. Успокои се и разбра, че всичко, което знае за света, трябва отново да бъде проверено, защото много от нещата, които смяташе за свои, се оказаха внушени му от други хора още от най-ранно детство. Принципите, идеите и спомените му се оказаха подменени и "вкарани" от родителите, роднините, приятелите и учителите, а той не искаше да носи този товар цял живот.

Постепенно любопитството му премина в любознателност. И той гледаше с широко отворени очи Света. Най-важното нещо за него беше да позволи на Света да го учудва и изненадва. Защото опитът е най-доброто и в същото време най-лошото нещо на Света. Той му позволяваше да опознае Света и да си спомня нещата, които научаваше в дългото си пътешествие.

Но опитът е и това, което най-бързо ни приближава до старостта и смъртта. Той ни пречи да се изненадваме и учудваме. Опитът много често е наша преждевременна смърт. Когато ни се отдаде възможност да грешим пак и пак, ние знаем какво ще се случи и отказваме за пореден път да се опарим. И именно това е старостта - предварително да знаем какво ще се случи.

Човек разбра, че именно в това се различава знаещият човек от мъдрия. Знаещият човек е човек на опита, той е умен и предвижда всяко нещо, което би могло да се случи. Мъдрецът съчетава в себе си опита (възрастния) и учудването (детето). Да знаеш, но да бъдеш отговорен за чудото, наречено Живот, и за Света - това е мъдрост.

Въпреки че беше още много малък, започна да се замисля за това, как да постигне безсмъртие и да направи така, че хората да се сещат за него и много след като вече няма да го има. Реши, че най-лесният начин е да започне да пише. Но какво - въобще не знаеше.

Детството му премина на село. Пред тяхната къща минаваше прашен Път и той го мамеше със своята неизвестност. Детето не знаеше накъде водят двата му края. Знаеше само, че водят в противоположни посоки. На него, а и на съселяните му им се струваше, че целият свят е нареден около този Път.

Един ден Пътят каза на момчето:

- Виждам, че винаги когато погледнеш към мястото, където се скривам зад хълма, започваш да мечтаеш. Осъзнаваш ли, че трябва да предприемеш пътешествие по мен?

Но той беше дете и се чувстваше много добре при възрастните. Не искаше никъде да ходи, не желаеше нищо да предприема. Пътят не можеше да го изкуши.

Най-много от всичко обичаше да слуша. Пред кирпичената къща се събираха всички баби от махалата, нейната стена пазеше завет, а слънчевите лъчи нежно напичаха и топлеха дори през дебелите дрехи. Бабите се събираха, сядаха направо на земята, подпираха гърбове на мекия и топъл кирпич и започваха да си говорят. Те бяха облечени в черни дрехи, черни елеци и дълги черни престилки с черни кърпи на главите. Отдалече приличаха на накацали лястовички и като тях бабите някак смешно движеха само главите си. Обикновено те говореха за незначителни неща или просто си разказваха случки, но това за него, малкия човек, беше изключително преживяване. Той обичаше миризмата и сигурността на старостта и можеше да ги слуша с часове. Сърдеше се, когато го изпратеха да донесе нещо. Слушаше омагьосан и притихнал. Къщата, пред която се събираха старите жени, беше на прабаба му и на всяка седянка задължително присъстваше и тя, затова той смяташе, че също има право да бъде сред тях. Беше смешен с шарените си дрешки и острите си коленца, контрастирайки на бабите. Слушаше и попиваше жадно всяка тяхна дума. Бабите описваха света, който той още не познаваше. Те говореха за живота си, който беше към своя край, и в думите им имаше много опит и мъдрост. Понякога бабите го изгонваха, а той се сърдеше и се опитваше да подслуша, защото така любопитството му още повече се засилваше. Но всъщност не разговорите бяха важни. Когато седнеше сред тях, той усещаше Южния вятър, който милваше лицето му и му шепнеше тайнствени примамливи слова. И удряйки се в кирпичената стена, Южният вятър умираше и в предсмъртния си миг успяваше да разкаже на момчето някаква история. И всеки път историята беше различна. Разказваше му за безплодната пустиня и хилядите скитащи и загубени в нея хора, за примамливи видения и миражи, за илюзии и магии. Носеше дъх на опиум, на подправки, на потни тела, на тежък парфюм и тамян, аромата на нежно танцуващи млади момичета, облечени във воал и къпещи се само с розова вода. Силна, опияняваща, остра и загадъчна бе миризмата на Юга. Миризма на стада, пясъчни бури, на опасност и свобода.

Момчето започна да мечтае. Бабите и Южният вятър направиха това, което Пътят не успя. Защото и цялата логика на света не примамва колкото едно чувство. Пътят отначало се обиди, но и загадъчно се усмихна. Той знаеше, че пътешествието на всеки човек може да протече само по него. Затова прости на момчето, защото няма значение какво те примамва в началото на Пътя, тръгнеш ли по него, с всяка измината крачка започваш да го цениш все повече и повече. Всеки тръгнал става пленник на Пътя. Но Пътят знаеше и още нещо - накрая всеки се опитва да се върне там, откъдето е тръгнал, и да завърши своето пътешествие.

Започна да търси Учението навсякъде. Отначало търсеше Учител, който с живо слово да му разкрие началото на Пътя и фундаментите на духовното учение. Но не откри такъв Учител. После започна да търси "Книга на книгите".. Смяташе, че не може да няма книга, в която Учението да е описано по най-пълен и достоверен начин. Тогава той още не знаеше, че Учението е безбрежно и само в някои книги е описана една малка част от него, но не съществува книга, в която парченцата да са събрани и огледалото да е цяло. Всяко парченце е с различна форма и отразява под различен ъгъл света. Всеки търсач на Пътя се опитва да открие в различните книги парченца огледало и малко по малко ги събира, но такова нещо като "Книга на книгите" няма. Но тогава той още не знаеше това. Затова търсеше книга, в която да открие отговорите на своите въпроси. Навираше се в мрачни и влажни мазета, качваше се на прашни тавани, не остави непроверено нито едно ъгълче и отвори всички скринове и сандъци с книги. Разочарованието беше голямо, но тогава той беше още млад и смяташе, че разполага с цялото време на света. Трябваше да минат години, за да разбере, че книгата, която толкова усърдно търси, и учението, което искаше да го води, са възможни само ако той ги създаде. Разбра, че няма учение, създадено от друг човек, което да може да му бъде по-близко от неговото Лично учение. Трябваше да минат десетки години, докато проумее, че той самият е създател на Учение и че търсенията му трябва да завършат с формулиране на собствено Учение. И всеки човек, който не е съгласен и доволен от съществуващите в света учения, трябва да открие собствените си идеи и да оформи собственото си Учение. Защото у такива хора е заложено да са творци и те трябва да изведат заложеното в душата им. И всеки, който не сбъдва собствените си мечти, ще работи, за да сбъдне мечтите на някой друг.

Така той за собствена голяма изненада разбра, че ако първото му име е Човек, то второто му име е Творец. И започна да разбира кой е, каква е неговата същност и дори Мисията си. Непрекъснато допълваше името си, научавайки все нови и нови части от него. И разбра, че само човек, който създава, е истински човек. Всички други са крадци и консуматори и разкъсват с орлови нокти и с клюн душата му, ръфайки и дъвчейки неговите идеи и мисли. Виждаше как понякога те ги повръщат полусмлени, неприличаща на нищо пихтиеста маса, и пак намираше сили да ги събере и отново да ги предложи, защото неговата Мисия беше да води хората. Дори това да му струваше обиди, неразбиране, подигравки и самота, дори да страдаше, той трябваше да върви напред и да прокарва пътища. Вече беше приел тази своя участ. Така разбра другото си име, а то бе Учител.

Цял живот посвети на това, да открие "Книга на книгите". По-късно дори се опита да я напише. Но най-накрая попадна на нея и в нея пишеше:

"Не оставяйте писани слова! Писаното слово е земно слово, реченото слово е слово на духа, а само помисленото слово е истинно слово на душата. Истинската книга се пише без думи, чете се без очи и няма място, в което да е тя..."

Тук Човек престана да чете, защото разбра, че "Книга на книгите" не съществува. Всички виждаха, че държи книгата в ръце, и му казваха:

- Защо не четеш от нея? Защо не я препишеш? Толкова много се бори, за да я притежаваш. Имаш шанс, за който милиони хора мечтаят.

Той разбра: Който притежава тази книга, вече не желае да я прочете. А ако има дързостта да я прочете или препише, тя няма да му бъде дадена.

И Човек разбра, че светът, в който живее, е различен от света на другите хора и че не съществува Обективна истина. Всеки има своя истина, всеки взема част от света и го прави своя лична територия. И всеки има власт над тази територия, за някои тя е кошмар и ад, а за други рай. Тогава Човек реши да направи от собствения си живот и свят произведение на изкуството и място, в което да му е приятно и уютно. Впрегна всичките си таланти и умения, вложи творчество и чувствителност и така разбра следващото си име, а то бе Художник.

Човек разбра, че повечето хора се движат като в коридор, от двете страни на който са разположени врати. Някои от тях са отворени и много хора поглеждат в тях, защото хората в същността си са любопитни. Но много от тях се страхуват и затръшват вратите, без да знаят какво се спотайва в дъното на стаите. А оттам надзъртат различни страхове, пороци, слабости. Единственият начин да се пребориш с тях е да ги "извадиш на светло", да имаш смелостта и доблестта да се изправиш очи в очи срещу тях. Оставени в затворените стаи, страховете растат и все някога се завръщат, но вече много по-големи и силни. Такива страхове винаги стоят зад хората и ги правят страхливи и непълноценни. Повечето хора наричат тези страхове комплекси.

Има хора, които отварят всички врати, до които достигнат, и не оставят неотворени врати зад себе си. Те изваждат "на светло" всичко, което се съдържа в стаите зад тях, и не оставят след себе си непозната територия от своята същност и миналото си. Този процес се нарича себепознание, защото вратите и стаите за всички хора са различни.

- Няма справедливост! Няма справедливост! - крещяха всички.

Той знаеше: Да очакваш от бездуховността справедливост е наивно. Нещата са създадени така, че едни да владеят други, и няма морал и справедливост във всичко това.

И че истинско щастие не може да се постигне в този живот. Тук всичко е тленно и преходно. Истинска справедливост може да има само ако духът властва в държавата, но той не беше виждал такова нещо. Затова се оттегли в духовния си свят.

Постепенно Човек разбра, че всеки човек няколко пъти в живота си се изправя пред истински избор, а след това живее според този избор. И много хора се мятат в адски мъки и се опитват да се откажат от избора, който някога са направили. И много хора казват: "От утре ще бъда нов човек!" Човек разбра, че много от тези избори се правят в ранната младост, когато още не знаеш и не си запознат със себе си, но всеки е длъжен да бъде умен и да направи точния избор. Животът никого не чака и може би това е съдба на повечето хора и малко са тези, които са готови и осъзнават силата на избора. И Човек видя, че има път, в който избираш само един-два пъти, но има и духовни пътища, в които много по-често ти се налага да избираш, и именно те са воинските пътища и ти дават право на относителна свободна воля.

Приятелите му го подкрепяха, защото осъзнаваха, че той извървява и техния духовен Път. Той беше техен духовен страж. И той ги уважаваше, защото всеки един от тях се беше доказал пред него, и то в тежки моменти. И всеки ден беше доказателство за тяхното приятелство. Приятелите му стояха като щитове пред него и не допускаха незначителните проблеми да го отвличат от Пътя. Той беше тяхното острие, тяхната съвест и техният дух.

И всичките му приятели разчитаха той да бъде техният свидетел и застъпник пред лицето на Бог и да произнесе тяхното име. Те всички знаеха, че той ще го направи.

Един ден Човек срещна своя Учител. Той знаеше, че хората непрекъснато се срещат и се разминават с учители, но много рядко могат да ги познаят. Но той беше подготвен и успя да улови мига на срещата с Учителя. През живота си той срещна много учители. А това, дали ще откриеш Учител, е въпрос на нагласа и на това, да го допуснеш в сърцето си. Така той разбра следващото си име и то беше Ученик.

Той знаеше, че може да изживее живота си по милиони начини, но съществува един изключителен начин, при който да превърне живота си в легенда и да изживее живот легенда. Не знаеше дали на всеки човек е предречено каква да е легендата му. Не знаеше защо всички легенди са различни, но и не го интересуваше.

Учителят го разхождаше из града, както Вергилий е развеждал Данте из ада, и двамата надзъртаха в прозорците на хората, а там видяха завист, подлост, алчност, притвор-ство и потисничество. Видя страдание и мъка, имаше смях и веселие, любов и пиянство. Разбра, че повечето хора не са щастливи и смятат живота си за недостоен. Ежедневието и липсата на Магия смазваше хората и ги превръщаше в недоволни роботи. Учителят каза:

- Колкото по-близо си бил до Личната си легенда, толкова по-разочарован оставаш от живота. Ще познаеш обикновените хора по това, че не са щастливи, че се оплакват, мрънкат и плачат. Но най-страшни са хората, които никога не се събуждат, те живеят отчайващо безметежно и във веселбите им има отчаяние. Те се веселят, но ги е страх, че всичко това може да е илюзия и че някой ден веселбата ще свърши и ще бъдат изхвърлени като дрипи на улицата. Липсата на щастие повечето хора компенсират с алчност, снобизъм, секс и алкохол. Но нито едно от тези неща не замества смислено изживения живот. И всеки колкото по-нещастен е, толкова повече се издава. Точно както пияният, който се опитва да скрие, че е пил и с това още по-ясно доказва това.

Животът легенда не е ценен с това, че след смъртта ти някой ще си спомни за теб или че някой ще те ласкае. След смъртта всичко това вече няма никакво значение. Освен това случките, преразказвани хиляди пъти, се отдалечават много от истината. Животът легенда е ценен с това, че позволява на всеки човек, който се е устремил към него, да изживее дните си с особен заряд и да облече дреха от светлина, която го превръща в Изключителен и му позволява да изпита неща, недостъпни за другите хора.

След като вече знаеше за Личната си легенда, на Човек му стана интересно да види други хора с Лични легенди. Колкото повече търсеше, толкова повече се притесняваше, защото въпреки многото хора, които срещаше, нито един от тях не беше човек на Пътя. Оглеждаше се и продължи да търси, но не ги откриваше.

Затова попита Учителя:

- Учителю, когато един човек предаде Личната си легенда, това завинаги ли е? Не може ли след време да се върне и отново да застане на Пътя?

Учителят отговори:

- Когато ти казвам, че някой е предал Личната си легенда, имам предвид, че човекът не само е спрял развитието си, но и потушава всяка искра, която може да го промени. Такива хора не са пасивни, те са хора на войнстващата посредственост. Това са воини на приспиването, те се борят всеки да стане като тях. Такива хора не могат да поискат да се променят, защото в зародиш унищожават всеки стремеж в себе си. Те никога не биха си позволили да се върнат на Пътя и да възвърнат Личната си легенда. Ако човек има дори най-малка искрица светлина в себе си, той не е загубен за Пътя и може да се смята за човек с Лична легенда и да се превърне във Воин на светлината. Няма никакво значение кога ще се случи това, на каква възраст е човекът и колко дълго следва Личната си легенда. По-важно е да следваш вътрешната си потребност и импулс. Именно затова легендата е лична, защото никой друг не може да определи къде ще те отведе и какво ще ти се случи. И за всеки човек тя е различна.

Освен това ти не можеш да срещнеш хора с Лична легенда, защото не можеш да познаеш легендата им. Така че дори да срещнеш такъв човек, ти няма да можеш да го оцениш и да го разбереш. Цял живот ти няма да видиш и да познаеш друга легенда като лична, освен своята собствена Лична легенда.

И започнаха да идват всякакви демагози, оратори и философи, като всеки един от тях го убеждаваше за това или онова учение и религия. Но всички учения те бяха чели от книги или бяха чували от някого. За нито един от тях тази философия не беше лично негова. Всеки един от тях беше пренебрегвал Аз-а си и беше приел чуждата идеология, така той беше захвърлил част от себе си. Тогава Човек разбра: има само едно учение - Личното учение, има само една религия - Личната религия. Всеки човек трябва да бъде Христос, Буда, Мохамед.

Изведнъж се появи Учителят и каза:

- За Вселената ти си най-ценният човек и точно такъв ти си й нужен. Не бива да губиш и частица от себе си, никога не откъсвай и парченце от себе си, защото ти си Човекът. Остави досадниците да отскачат от теб както капки от дъждобран. Облечи бронята на Личната религия и запази целостта и индивидуалността си. Осъзнай своята ценност и уникалност. Ти си създаден и съществуваш, защото си нужен, но си нужен точно такъв, а не друг. Ако беше нужен друг, щеше да бъдеш създаден друг. Сега нещата са такива, но не е по силите ти да разбереш защо е така. Бори се, следи с едно око съдбата си и следвай Личната си легенда.

Човек реши да стане духовно същество. С учудване видя, че всички хора с нисш дух започнаха да го атакуват. Всеки се опитваше да го принизи, уязви и да го стъпче в калта. Не можеше да разбере защо толкова го мразят. Отначало реши, че е виновен и с нещо предизвиква тяхната омраза. По-късно прозря, че това е закон на Пътя - всеки различен и висш духом предизвиква омразата на тълпата и тя се опитва да унищожи различните, за да си докаже, че никой не я превъзхожда. Така всяка социална общност се стреми да унищожи инакомислещите и индивидуалностите. И тази борба е безпощадна - на живот и смърт, и ако не си готов да я водиш и да бъдеш сам, по-добре не тръгвай.

И той разбра, че не само трябва да имаш криле, за да летиш, но и да можеш да ги свиваш в юмруци и в битка да отстояваш полета на духа си.

И Човек започна да воюва за личното си пространство, но всички го нападаха и се опитваха да откъснат личния му суверенитет. Чувстваше се, сякаш късат парчета от него.

Човек се интересуваше от религията, но не беше вярващ. Той беше изследовател на Бог, а чрез него Бог беше изследовател на човека. И Човек посети много църкви, но откри само един Храм и той не беше свързан с никакво място, а беше вътре в него, в душата му, и нямаше материално измерение. Така Човек разбра, че всеки носи Храма в себе си и ако има Храм, не се нуждае от църкви, религии или специални места.

- Учителю, какво е медитация? В последно време стана толкова модерно, чувам, че всеки около мен медитира. Трябва ли да медитирам и аз?

Учителят се усмихна и каза:

- Всички те лъжат. Никой от тях не медитира, най-много да изпълняват някаква церемония. Медитацията обаче не е нито абстрахиране и себеоттегляне, не е взиране и размисъл. Медитацията е естествен етап от духовното развитие на всеки човек. Истинската медитация трябва да се постигне, докато живееш, и не е толкова важно какви ритуали или упражнения правиш.

Човек се върна назад във времето и разбра, че през по-голямата част от живота си бе медитирал. Това беше неразделна част от Пътя му на превръщане в духовно същество.

Изведнъж разбра, че не Учителят го учи, а той се учи от Учителя. Обикновено разбираше, че предварително знае думите на Учителя. Може би единствената заслуга на Учителя беше в това, че умееше много точно и сбито да формулира мислите си. Учителят каза:

- Когато много силно желаеш нещо, всички Сили във Вселената се събират и стават твои съюзници, защото те знаят, че това не е просто някакво твое желание, а потребност, възникнала в недрата на Вселената. Това е необходимо на нея.

- А ако не е така? - попита Човек. - Тогава?

-Дори да не е вярно, по-добре е да мислиш така. Това е най-ласкавата мисъл, която може да си представи човек.

Един ден Човек попита Учителя:

- Как мога да стана като теб?

- Трябва да си се родил такъв, за да го разбереш. Ако не си роден Учител, дори да ти го кажа, няма да разбереш думите ми, а ако си Учител, така или иначе ще трябва да преоткриеш всяка дума, която ще ти кажа. Така че няма никакъв смисъл от думите, които бих ти казал сега.

След време Учителят каза:

- Да бъдеш Учител, не е никак сложно. Просто трябва в определени моменти да кажеш точните думи и да извършиш точните дела. Именно в това се състои Учението - всичко е само дела и думи.

Отначало очакваше Духовният Път да бъде нещо изключително и той да стане различен, да спазва някакви мистични ритуали и всички да виждат с колко интересни неща се занимава и колко е изключителен. По-късно разбра, че всичко това е било суета и че тръгнеш ли по Пътя, трябва да забравиш първоначалните си очаквания, мнения и нагласи. Скоро разбра, че религията трябва да се прилага в ежедневието и само ако двете са свързани, имат смисъл. Защото религията без ежедневието е мъртва и безсмислена, а животът без нея е вегетиране и живуркане.

- И най-важното нещо за всеки един човек е да опознае себе си и да се вслушва в сърцето си. - казваше Учителят.

- Защо трябва да слушам сърцето си? - попита Човек.

- Защото сърцето ти ще е винаги в гърдите ти. То съхранява твоята същност и непрекъснато ще ти напомня за нея. Дори да се преструваш, че нищо не чуваш, с всеки удар то ще продължи да ти напомня. Дори да имаш Учител, ако твоето сърце те води в друга посока от тази на Учителя ти, послушай сърцето си.

Учителят каза:

- За да бъдеш воин, отначало трябва да се превърнеш в ловец на мигове. Всеки момент, който си заслужава да бъде запомнен, се затваря като сфера в паметта. Колкото по-стойностен е животът, с толкова повече сфери-спомени разполага той. И колкото пъти един човек се връща в миналото си и влиза в спомените си, толкова пъти ги деформира. Докато най-накрая в спомена не остане нищо автентично. И всеки път човек се връща като непознат, който рови с мръсните си ръце и оставя отпечатъци от мръсните си крака.

Воините водят ограничен и строго определен начин на живот. Тъй като животът им е еднообразен, за тях най-ценни за колекциониране са мигове на хора, които водят много различен живот от техния.

Ловец на мигове е човекът, който издирва и събира силни и стойностни мигове от живота на другите хора. Но най-ценни са миговете на друг воин, защото в тях се включват и уловени от техните жертви мигове.

- Воините са хора - продължи Учителят, които се хранят с миговете на много хора. Така един воин изживява живота на много други хора, но по един различен воински начин.

- Учителю, какво представляват поличбите?

- Поличбите са знаците, които Бог ни изпраща, но те не ни направляват както съдбата, а само ни подсещат. Поличбите са ненатрапчиви и можеш да ги видиш само ако желаеш и ако си готов за тях. Няма хора, които да не са получавали поличби, но повечето от тях са прекалено заети със себе си и не им обръщат внимание. Така те се лишават от помощта и знаците на Бог. Такива хора наричат поличбите случайност или стечение на обстоятелствата.

Един ден, докато се разхождаше из планината, чу гайда. Без да знае защо, тръгна към звука и не след дълго видя един овчар, който, докато пасеше стадото си, свиреше. Музиката, която чуваше, беше протяжна, тъжна и искрена. 'В нея имаше нещо митично и сакрално. Човек почувства душата на най-древната планина, в която се намираше, почувства духа на народа. Гайдата беше ключ към неговата чувственост и изведнъж в него избухнаха всичките му чувства и се разплака. Тази музика го изпълваше с гордост и сила заради произхода си и той за пръв път разбра за силата, която произтича от рода и народа му. Така той разбра следващото си име - Потомък.

И с името си той разбра хората, които го бяха създали и бяха вложили в него част от своята божествена искра и той донякъде беше продължение на техните мечти и стремежи.

Едва сега разбра всичките думи за любов към отечеството, които беше чувал през живота си. Сега проумя какво движи патриотите в техния път. Една гайда успя да направи за него това, което стотици часове възпитание в патриотизъм не бяха успели.

Докато стоеше прехласнат и слушаше гайдата, изведнъж подухна и Южният вятър. Човек разбра, че гайдата и Южният вятър са приятели и са свързани помежду си. Южният вятър примамва пътниците да тръгнат, а гайдата - да се завърнат и да приключат пътуването в мястото, от което са тръгнали. И разбра, че гайдата е Южният вятър за пътниците от другите страни.

Освен чувствата гайдата стимулира и неговото мислене и го накара да разсъждава за философията и живота си. И Човек разбра, че корените му могат да му помогнат да разбере кой е и защо Пътят му е такъв. И той разбра, че всичко в неговия Път е свързано и той е заложник на кръвта и мисията си.

Учителят вървеше до него и му каза:

- Следвай ме, ще те поведа в хиляди битки, ще удържиш хиляди победи.

Двамата вървяха и Човек се чувстваше щастлив и изпитваше пълно доверие към Учителя. Всичко това го караше да се чувства специален и му пораснаха криле. И двамата с Учителя летяха. И виждаше пълчищата от воини и хилядите битки, които му бяха обещани. Предстоеше му голямо сражение и искаше час по-скоро да встъпи в битка и да постигне обещаните му победи. Той бе млад и нетърпелив, а славата го зовеше. Погледна към Учителя, за да види неговата реакция, и с изненада откри, че е сам. Така разбра, че Учителят може само да го подкрепя, да го направлява и да му дава съвети, но не и да участва в битките на учениците си. И-никой ученик не бива да разчита само на учителя си. Битката и животът са нещо лично и всеки сам трябва да се бори и да измине този Път.

Усети как времето за него започва да тече все по-бързо и дните, месеците и годините минаваха като куршуми, свистейки покрай него. И животът му като хищно животно ръфаше времето и тичаше към смъртта. Опита да го спре, но това щеше да му коства живота. Така разбра, че ще бъде победен. За да победиш Времето, ти трябва време, а така ти вече си победен. След като проумя това, той разбра, че такава битка е безсмислена и обречена на провал, затова единствената победа е никога да не я водиш. Затова той се отказа.

Любовта и забавленията му помагаха да забрави за миг мисълта за смъртта. Отначало това беше единственият начин да се бори с нея. Но скоро разбра, че след всяко такова отблъскване, мисълта за смъртта се завръща с още по-голяма сила и по-разрушителна отпреди.

Той наблюдаваше как всички хора неистово се опитват да привлекат вниманието на останалите, но разбра, че това е суета и гонене на вятър. И че нищо не бива да се върши заради мнението на други хора и не бива да се плаща данък на общественото мнение. Всеки трябва да върши нещата си единствено и само за себе си. И всеки човек трябва да познава себе си и да е сигурен в собствения си Път.

Думите на Учителя бяха:

- Източните мъдреци са казали: "За да чуваш, трябва да си тих, за да бъдеш велик, трябва да си скромен."

Човек разбра - само незначителните хора вдигат шум около себе си. Те се нуждаят от това, за да прикрият незначителността си. Тъй като в техния живот няма думи, те произвеждат шум, за да не оглушеят от тишината в живота си.

Живееше като окован в града. Имаше чувството, че всички сгради, решетки и стени го притискат и задушават. Поиска да избяга. Отиде в планината. "Тя е толкова могъща и изглежда древна и мъдра. Явно може да ме научи на нещо" - помисли си Човек. Но нищо не научи, защото беше отишъл, бягайки от града, а не отивайки в планината. И тя го прие като чужд и не го учеше на нищо, защото все още беше недостоен за нейната мъдрост.

Трябваше да мине много време и той отново да отиде в планината, но вече беше пречистен и се покая и едва тогава тя го прие. Така той стана ученик на планината.

Понякога си спомняше за онзи чист, звънък и първи детски смях, който беше чул в началото на своя живот. Смях, в който нямаше никакви други примеси освен щастие и радост. Въпреки че според него целта на живота беше да се чувства щастлив, колкото повече живееше, толкова по-голямо нещастие изпитваше. И не защото смъртта се приближаваше и беше все по-близо до него, а защото, потънал в ежедневието, преследващ важни цели, изпълняващ мисии и задачи, беше загубил чистотата и яснотата. Явно животът беше блато, в което не можеш да ходиш, без да затънеш. Но хубавото е, че докато се движиш, все пак си отгоре. Спреш ли, веднага започваш да потъваш. И цялото блато е пълно с причудливо застинали фигури, потъващи към дъното.

Човек разбра, че колкото повече научава, толкова помрачен и тъжен става. Познанието за света е като тежък камък. Мъдростта не носи радост, а печал. Повечето хора са удавници в това блато на ежедневието, тяхното пребиваване на тази земя е пътуване от повърхността на блатото към дъното. Повечето хора не познават вкуса на въздуха, те са родени под вода и никога не са дишали въздух.

Повечето хора се привързват прекалено много към предметите, които ги обграждат. Те се стремят към красиви дрънкулки и колекционират разни красиви вещи. Така се превръщат във вехтошари, които носят цялата си покъщнина на гърба. Вярно, че така всяко нещо, което притежават, е близо до тях, но това много им тежи и им пречи. Така вместо вещите да им служат, хората се превръщат в техни роби. Помни, че пред лицето на смъртта се явяваш гол - така, както си се родил. Дори тялото си не можеш да вземеш. Така че предметите са важни за това, как ще живееш, но за истинския ти духовен живот те нямат никакво значение. Съветът на Учителя беше да се мисли повече за духовното и по-малко за материалното. "Не се превръщайте във вехтошари" - мислеше Човек.

В момента Човек нямаше нищо, но всички възможности и пътища на света бяха пред него. Можеше да стане цар, скитник, моряк, миньор или шут. Всичко, което пожелае. И беше толкова леко на душата му, че тя се отделяше от като птица към слънцето. Но Учителят му казваше:

-Ти си фантазьор, бъди реален. Можеш да бъдеш всичко това, но не си нито едно от тях. Това, че виждаш края на улицата, не значи, че си я изминал. Днес ти не си нито едно от тези неща, а пътят за постигането им ти изглежда измамно лек, но това, което съзираш, са мечти и миражи. Ще трябва да заложиш живота си и години наред да дълбаеш, докато в твърдата скала откриеш тъй бленуваната златна жила. И едва тогава, открил себе си, ще тръгнеш по лъкатушенето на жилата, за да разбиеш скалата, която я е оковала. Но най-вероятно това никога няма да ти се случи и ти няма да разбереш кой си и никога няма да станеш Истински човек, а ще си останеш фантазьор. Защо се радваш?

Но Човек чувстваше лекота и щастие, а беше толкова приятно да се рееш из небето, да отскачаш до звездите, да си поиграеш с вятъра. А времето минаваше и изборът, който той отлагаше, го превръщаше още повече във фантазьор. Много време му трябваше, да проумее, че изходът е само един - да слезеш на земята и да облечеш мечтите си в дела. Но това беше много болезнено за него, защото загуби ангелските си криле. Те бяха изтръгнати и болезнените чукан-чета му напомняха какъв е бил и че някога е летял. Когато поискаше пак да лети, разперваше смешно ръчичките си, които бяха пораснали на мястото на крилете. А летенето вече беше само блед спомен и в съня си понякога му се струваше, че лети, но вече само пълзеше. Така човек бе риба в утробата на майка си, бе птица в младостта си, бе червей в зрелостта си и не бе щастлив. Разбра, че много малко хора могат да ходят по земята и едновременно с това да летят и само те можеха да превръщат мечтите си в реалност.

Учителят прочете в очите на Човек желание да покори света. И той познаваше този огън, защото сам бе горял в него.

- За да покориш света, трябва да покориш себе си, но няма по-дълъг път от този. Когато изпревариш своята сянка, тогава ще покориш света, но без сянка светът няма да ти е нужен, защото в него ти живееш само чрез сянката си. А много хора тръгваха да покоряват света и много от тях изчезнаха, а други се завръщаха, покорени от света. Но само един се завърна и се нарече Победител. Неговите другари го помолиха: "Покажи ни как владееш света!" Той ги гледаше хитро и каза:

- Светът е в джоба ми и мога да направя каквото желая с него.

Но те го гледаха и се усмихваха:

- Покажи!

Той бръкна в джоба си и като се хилеше безумно, извади една зелена слива джанка и им я показа.

Светът не е повече от една зелена джанка. Моят Учител ми каза: "За да владееш себе си, трябва да владееш света и всичко около себе си". И аз тръгнах да завладявам света. Но светът беше шарен, многолик и толкова голям. Години наред скитах и се чудех как да го покоря: Чрез сила ли? Чрез мъдрост? Чрез мечтите на хората ли? Така един ден стигнах до една слива. Тя беше отрупана с незрели още хиляди малки зелени джанки. Бях гладен и трябваше да заситя глада си, затова започнах да късам и да ям. Изведнъж прозрях: Светът не съществуваше за мен. Имаше само малки неузрели плодчета и не мога да покоря света, защото той е слива, но още е зелена. Светът още не е готов да бъде покорен. Така разбрах, че когато съм гладен, сливата е зелена, когато тя бъде готова за ядене, аз или вече ще съм умрял от глад, или отдавна вече няма да съм тук. Така никой не може да покори света. Ако изчакаш да узрее сливата, ще умреш с гордост и достойнство, но и доста глупаво. По-умни сме ние, които нападаме зелените сливи, а после дрискаме, но живеем, когато сливите вече трябва да са узрели и на дървото не е останало нито едно плодче. Така ние живеем живота си и опознаваме света предварително и изяждаме храната си на зелено, владеем света, преди да сме го покорили. Човек разбра и каза:

- Учението е като жълтъка в едно яйце. Зародишът трябва да го изяде, за да може да се излюпи. Така един вид той се самоизяжда. Всички ние сме пилета, току-що изяли и последния си шанс да проумеем Вселената. Глупави, но живи.

- Сега вече си готов за Пътя - каза Учителят.

У него се появи желание да обиколи света и да види всичките му чудеса. Но Учителят му каза: "Земята навсякъде е една и съща, защото ти навсякъде ще си един и същ. Дори ако останеш тук, но се променяш, можеш да направиш така, че да опознаеш света. Но ако искаш да отидеш на екскурзия, това е нещо съвсем друго."

- Не знам - каза Човек. - Животът на едно място много бързо ми омръзва и в следващия момент искам да съм другаде.

Тогава Учителят направи неопределен жест наоколо и му показа всички хора.

- Всички те искаха да пътуват и да обиколят света. Всеки един от тях е изминал това, което тепърва ти предстои. Виж ги - те са тук и не са щастливи, защото са си отнели илюзията, че някъде другаде биха били по-щастливи. Така те, колекционирайки цветове, са откраднали цветовете на собствената си картина. Когато гледаш един човек, не се лъжи да виждаш само това, което е той днес и само това, което виждаш пред себе си, защото човекът не се състои само от настояще, той винаги носи със себе си миналото си. Времето е относително. Не трябва да виждаш хората и предметите плоски, а триизмерни, и едва тогава ще можеш да пътуваш по света.

* * *

Учителят каза:

- Учението представлява скок в бездната. Трябва да забравиш всичко старо, което знаеш. Да се довериш на Силата и да имаш смелостта да скочиш. Скокът трябва да бъде от единия ръб, над бездната, към ръба от другата страна. Но не трябва само да скочиш и да пропаднеш, а и да летиш. Повечето хора, които тръгват по Пътя, се страхуват и не се доверяват на Силата. Те се опитват да се пуснат само с една ръка, а с другата се държат за старото. Те искат да играят на сигурно, но когато се държиш за ръбовете на двете страни, всъщност увисваш над бездната и вече никой не може да ти помогне. Така те остават приковани завинаги. Смелостта е едно от задължителните за воина качества. Колкото и да е силен воинът, трябва да се довери на Голямата сила. Смелостта и доверието му дават криле.

Той гледаше хората, които макар и много по-посредствени от него, разполагаха с пари, лъскави скъпи играчки и хубави жени. Отначало завиждаше, а това го тровеше и завистта ръфаше душата му. Тогава разбра: съдбата е благосклонна към тях, а той имаше собствената си участ. Само глупак би се оплаквал от това, че съдбата не е благосклонна към него. Човек трябва да е благодарен, че е жив, а не да се трови с това, дали му върви, или не. Животът трябва да се живее. Пътят трябва да се извърви. Воините се борят и правят така, че и съдбата да е благосклонна към тях.

Но освен Пътя, философията и Мисията, Човек трябваше и да се храни и да има с какво да купува своя хляб. Не се чуди дълго с какво можеше да се изхранва. Цял живот се беше занимавал само с духовния път. И така, той взе решение да се занимава с това, което разбира най-добре и го прави щастлив. Така едновременно щеше да бъде полезен и компетентен и в същото време щеше да се занимава с това, което му доставя най-голямо удоволствие. Така или иначе, това бе вършил и без пари. И реши да живее от това.

Така един ден той нае магазин и върху стъклените рафтове постави нещата, които смяташе да продава: знания, опит, мъдрост, учение, философия и всичко онова, което беше натрупал през годините. Но се случи така, че по това време тези неща не се търсеха въобще на пазара. Въпреки че магазинът беше нов, добре осветен, витрината беше голяма и чиста, изглеждаше модерен и дори нямаше дограма, която на сантиметър да попречи вътре да се вижда, никой не се отбиваше и не влизаше. Слънцето осветяваше цялата вътрешност и топлеше през студените дни, а в летните дни беше прохладно. Самият магазин се намираше на главната улица и постоянно покрай него минаваха хора. Стоката, която Човек предлагаше, беше от най-високо качество, освен това в града нямаше подобен магазин. Потокът минаваше покрай магазина и никой дори не показваше интерес към стоките, изложени вътре. Най-често влизаха хора, които се бяха заблудили или се криеха от дъжда, студа или напича-щото слънце, но и те се чувстваха толкова неловко, че често предпочитаха да излязат навън, вместо да проявят интерес към стоката. Много често хората влизаха и просто искаха информация. Те виждаха, че в магазина не влиза нито един купувач, и решаваха, че ако попитат продавача нещо, поне ще осмислят деня му.

Човек стоеше по цели дни зад стъкления тезгях, бършеше знанието и другите неща за продан, опитваше се да ги поддържа чисти, да им придаде лустро и да ги направи привлекателни за купувачите, но нищо не помагаше. Скуката и пълната липса на интерес у купувачите го депресираше. Човек се разстройваше много. През целия ден мислеше каква е причината, вечер се прибираше и мислеше какво да предприеме. Хората купуваха много от съседните магазини. Те купуваха непрекъснато за ядене в големи количества, все по-често си позволяваха скъпи дрехи и бижута. Това означаваше, че причината не беше липса на пари, както всички твърдяха, а и Човек продаваше почти всичко на безценица. Знаеше, че годините труд, които е вложил, за да изгради нещата, които продаваше, не можеха да се изплатят по никакъв начин с тази цена. Но той мислеше философски - така или иначе го беше правил преди всичко за себе си.

Понеже магазинът беше на главната улица и беше нов и много хубав, наемът му беше много висок. Човек упорства още известно време и въпреки неуспеха се събуждаше всяка сутрин с оптимизъм и се опитваше чрез работа, упоритост и настроение да се пребори с лошия си късмет. Но съдбата беше неумолима. След като загуби почти всичките си спестени пари, един ден той беше принуден да изостави магазина. За пръв път почувства как отстъпва в житейската си съдба и животът му тръгва в регрес. Стана му ясно, че трябва да се раздели с всички илюзии за просперитет, лъскав живот и хубави жени. Знаеше, че премести ли магазина на по-глухо място, шансовете за успех ще намалеят още повече. Освен това нещата, които предлагаше в малкото помещение, щяха да се продават още по-евтино, така че бъдещето нямаше да е никак светло.

Болеше го, но се примири. Беше работил много и беше най-добрият, но никой не се интересуваше от това. Нае малко магазинче, с мъничка витрина, чамова дограма изкривена от влагата, с прозорчета толкова малки и зацапани, че вътре почти не можеше да се погледне. Освен полумрачно магазинчето беше много мръсно и прашно. В него цареше всепроникваща миризма на влага и плесен.

Магазинчето се намираше на края на една задънена улица, която мъчително се катереше по склона. Околните дюкянчета и магазинчета отдавна бяха фалирали и запустелите им разкривени фасади създаваха усещането за разпад и разруха. Уличката беше толкова стръмна и толкова далеч от потока от хора, че в последните години едва ли някой си беше правил труда да я изкачи.

Човек беше толкова отчаян, че хвърли нещата за продаване върху прашния рафт и дори загуби интерес дали някой ще ги пожелае.

Понякога, в много кратки моменти, Човек беше обземай от пристъпи на оптимизъм и се мобилизираше. В такива моменти си мислеше дали да не почисти, да сложи голяма реклама пред магазинчето и да се опита да привлече клиенти, но после си припомняше каква е действителността и как нещата въобще не вървяха и в лъскавия магазин, а след това отново изпадаше в униние. Тъй като нямаше никакви пари, продаде къщата, в която живееше, и се премести да живее в стаичката зад магазинчето.

Понеже магазинчето беше труднодостъпно, хората, които се добираха до него, бяха сериозни купувачи. Те не влизаха само за да разгледат, да "убият" времето си или да се скрият от студа и слънцето. Клиентите, които идваха специално в магазинчето и влизаха в него, обикновено си купуваха нещо. Всеки сам решаваше от какво се нуждае и по колко да вземе. Човек правеше така, че който веднъж купи нещо, пак да поиска да пазарува от него. Така почти всички клиенти бяха постоянни. Много често те казваха на свои приятели, които също идваха да си купят нещо. В повечето случаи и те ставаха постоянни клиенти. Човек вече не се грижеше за външния блясък на стоката, не мечтаеше за големи продажби и голям възход, печалби или разрастване. Той се опитваше стоката да бъде добра и честно да я продаде. Парите, които изкарваше, не стигаха дори да живее, затова той мизерстваше. И дума не можеше да става да си позволи да реализира мечтите си. Човек живееше от заплата до заплата. Той си правеше списък какво е наложително да купи, след като изкараше някакви пари, се опитваше да купи най-необходимите неща, а след това започваше да прави нов списък до следващите пари, които щеше да спечели.

Хората, които продаваха други неща, които се купуваха много по-добре, често идваха при Човек и го учеха как да продава. Те вече не се наричаха търговци, а мениджъри. Човек разбираше, че съветите им може би не бяха лоши, но нито един от тях не беше продавал човешки дух и затова не им вярваше. Той ги изслушваше, но знаеше, че трябва да се свива и да търпи, защото най-важното в неговия "бизнес" е търпение и постоянство и да знаеш, че никога няма да забогатееш. Духът днес се продава по същия начин, както преди хиляди години, и винаги е било трудно, тук мениджмънтът не вършеше работа.

Мениджърите продължиха да дават съвети и му казваха:

- Защо не измиеш прозорците и не проветриш? Измажи, сложи една голяма лъскава реклама, спазвай биз-несправилата. Нека много хора научат за твоя магазин. Не желаеш ли да продаваш много повече? Вземи и други стоки и предизвикай интереса на купувачите.

Човек вече повече от двадесет години продаваше по този начин. Той беше опитал да реализира мечтите си, но не успя. Сега вече бе спокоен, без амбиции и много по-доволен. Всъщност магазинчето му беше точно такова, каквото той искаше. Въпреки че беше малко и невзрачно, познаваше всеки сантиметър от него. Знаеше във всеки един момент къде се намира всяка стока, беше намерил точното място на всеки един предмет. Човек разбра, че липсата на късмет е била част от неговата участ и тя го е научила на много неща. Монотонният живот, който му се налагаше да води през последните години, не е бил загуба на време, това е била медитация и духовна практика. Той осъзна, че промяна в магазина означава промяна в него самия, а той не беше сигурен, че желае да се промени. Знаеше, че тази участ му е изпратена от Съдбата и всеки опит да се изплъзне щеше да означава голяма съпротива. Първо трябваше да настъпи някаква промяна в него, за да знае как да промени магазина, но заради печалба той нямаше да допусне да продаде душата си. Никога нямаше да допусне външни причини да деформират същността му и да диктуват съдбата му.

Човек разбра, че в живота на всекиго настъпва момент, когато трябва да отвори магазинчето на своята душа. Това, че някои магазинчета са по-големи, светли и луксозни, не означава, че повече ще допаднат на хората. Но Дяволът му нашепна: "Можеш и да не го правиш, защо трябва да излагаш душата си на показ и да я обявяваш за продан." Човек разбра защо Лукавият говори така, той искаше да бъде единственият купувач на човешки души, и то по домовете. Пазарът, откритостта и честният избор го плашеха. Дяволът беше свикнал да е монополист в лошата страна на хората.

Много хора влизаха в магазинчето и без да са духовни личности, се опитваха да откраднат от изложеното в него. Те желаеха, без да се променят, да започнат да медитират, да получат просветление и да се превърнат в духовни същества. Всички те бяха нагли крадци, опитваха се да получат нещата даром, без да платят с време, усилие и болка. Стоката бе изложена, но не се подаряваше. Тя трябваше да се купи, да се заплати исканата цена и само тогава можеше да се притежава. Освен това не можеше да се открадне, защото открадната, тя веднага губеше стойността си.