Със страх в сърцето, дали Хималаите ще ме допуснат до тайните си, кацнах в Катманду след изморително пътуване. Подготвен и екипиран съм за високата планина, но бях сигурен, че темата, по която планирах това пътуване е сакрална и не очаквах да открия лесно това, което търсех.
Идеята ми беше да проследя твърденията на някои учени и писатели, че Хималаите, или по-точно района на Тибет и Непал е люлка на човечеството, и че има следи от древни забравени цивилизации.
Още по-интересно ми стана при подготовката на тази мини-експедиция, че името Непал идва от две думи – думата „не”-пещера и „пал” – свещена. Целите на пътуването бяха да заснема пещерата на великия Миларепа, за която се твърди, че е една от пещерите – сомати, да разбера защо Миларепа е отишъл от Тибет в Непал, да заснема Ботра в Катманду и да разбера повече за този древен загадъчен „апарт”. Да открия забранената врата, зад която се намира сомати-пещера, да разбера повече за молебните барабани и тяхното предназначение, както и да се срещна с Будистки монаси и да получа информация от тях за древните легенди.
Не на последно място беше и задачата да направя логистика за евентуална Национална пещерна експедиция в района на Анапурна.
Оказа се, че Хималаите бяха не само гостоприемни към мен, задържаха ме в добро здраве и добра форма, но и отговориха на всичките ми въпроси. Но заедно с това ми поднесоха и нови загадки за размисъл.
И така на третия ден реших да се захвана с Ботра – тя е най-близко. Намира се в Катманду в ступата Сабонат. Вълнуващо беше да видя този свещен символ с форма от научно-фантастичен филм, който силно присъства в историята на Будизма, както и е олицетворение на силата, която пази Непал и всички вярващи.
Късметът ми излезе още същия ден. Разхождайки се по тесните, прашни улички на Катманду търсех по галериите за изкуството танка старите рисунки на високи планини и пещери по върховете, които бях виждал. Тогава в една от тях споменах името „ботра” („гуфа”) или пещера, при което младежите, които продаваха вътре започнаха да се молят и да произнасят свещени мантри. При това ме погледнаха с други очи, не като хилядите туристи, които минават оттам всекидневно.
Впоследствие станахме близки приятели. Трима от тях бяха от кастата на Ламите, което значи че в рода им от поколения наред има духовници. А на единият от тях, по име Диви, баща му работи в същия манастир, от който се интересувах.Веднага поисках среща.
И магията заработи.
От този ден нататък заваля информация от легенди, за които не бях чувал или чел, но бяха пряко свързани с темите, които ме интересуваха. Бях много щастлив, а самата експедиция още не беше започнала.
Още по тъмно на другата сутрин се срещнах с въпросния Лама, записах разговора ни, както и част от сутрешните му молитви на видео. След което се изкачих на хълма да видя свещената Ботра.
Впечатляващо! Първото нещо, което забелязах, снимайки я отблизо беше, че по нея има болтове. Та нали тя е докарана от платото на Тибет в Непал преди няколко хиляди години, когато Катманду е бил езеро. Как е възможно? Та нали болтовете са открити години по-късно. Всъщност тя има дължина между 3 и 4 м. И е излята от сплав, в която преобладава медта. Освен това е единствена по рода си, всички останали са копия. На всичко отгоре постаментът й запечатва кладенец или „инар” на непали. Веднага възникват два въпроса. Манастирът Сабонат или Храмът на маймуните, където се намира Ботра е разположен върху хълм, който се извисява над долината Катману. Значи дълбочината на този кладенец, който е на върха е 200-300 м. А освен това знаем, че постройките на всички ступи не са кухи. Около тях се правят свещени обиколки по подобие на свещената планина Кайлаш. А и в последствие разбрах, че въпросната забранена пещера се намира недалеч от кладенеца, както и няколко симетрични кръгли отвора, запечатани с медни мандала, разположени от четирите страни на ступата. Четирите кръгли отвора наподобяват отдушници.
Свещената Ботра
Всичко това означава, че под ступата най-вероятно има огромна кухина.
Слязох в града, поразен от първата ми среща с тази уникална ступа, за която си мисля, че е единствена по рода си, а всички останали са нейни копия.
Срещите ми продължиха с обиколки на ступи и манастири. Симпатичните ми придружители разпитваха и се опитваха да узнаят повече за легендите и историята, която ме интересуваше – следите от древна цивилизация.
Макар че научих някои интересни легенди, стигнах до извода, че новото поколение монаси не знае за древните истории поради недостатъчното им познание на санскрит. Оправдавам ги, защото имат много по-важна задача – да се молят за Човечеството!
Свещеникът, с който се срещнах и живее в манастира Сабонат, не знаеше или не искаше да каже за Свещената пещера, а говореше само за духовната страна на това, което видях. Засега реших да отложа любопитството си.
На другия ден стегнах екипировката и се отправих към високата планина, за да се срещна с пещерата, в която е пребивавал Миларепа. Милареп – легенда в Будизма, мъдрец и поет, лъч на надежда, живял в Тибет, Непал и Индия. Загадъчна личност, обладаваща фантастични способности, дори и левитацията. Но как и защо най-вече е живял на такова странно място като свещения връх Анапурна 4, на височина около 4 000 м, където зимата продължава безкрайно? Какво е правил там? Та нали знаем, че пещери има навсякъде в долините! Нарисуван е навсякъде с ръка на ухото – той слуша, не говори. Впоследствие разбрах, че той се вслушва в гласовете, които идват от сомати-пещерите. Рисуван е винаги в зелено, защото се е хранел само с коприва.
Пътувайки си мислех колко ли е дълбока тази пещера, дали ще мога да погледна в нея? И защо е толкова високо?
Неусетно пристигнах в красивата Похара с езерото Фева и любимия красив връх Мачапучаре.
А въпросите около свещените пещери не ми даваха покой. Знаех за трите пещери в Похара, които също бяха свещени, а може би и дълбоки, но туристически обекти. Нямах намерение да ги посещавам. Целта ми не беше да правя филм за историята на Будизма, а да намеря следи от древни цивилизации в планината.
Естествено, оказах се прав на половина. Следите са навсякъде, не само около недостъпните Хималаиски върхове, а и в прашните, застроени градове.
Но веригата върхове Анапурна – 2, 3 и 4, Манаслу, Гангапурна и заснежените превали са мечта за всеки, докоснал се до алпинизма.
Anapurna IV, в основата и е пещерата на Миларепа
Нетърпението ми нарастваше при подготовката. Ставах на изгрев слънце, за да се любувам на красивия Мачапучаре. Тази ми отнесеност доведе до грешка.
Трябвало е да помисля за друго – водачът, който препоръча мой приятел алпинист си беше ОК, с една малка подробност. Не беше водач, а носач. Направих му интервю, на което отговори положително на всички мои въпроси. Знае ли пътя, пътеките в района на Мананг, спал ли е на открито и на високо и най-важното – готов ли е да излезе извън трекинга?
Стегнахме багажа, проверих екипировката, но не предполагах, че той няма обувки за сняг. В ранни зори потеглихме.
Пропускам подробностите по тази част на изкачването, но мога да кажа, че локацията която търсех се намира по трекинга Анапурна – араунд. Той трае 20-30 дни и преминава през най-високия превал в света Торонг-Ла – 5 416 м.
Живописни долини, висящи мостове, села, водопади и реки, пътеки с керавани от мулета, падащи камъни, борови гори и здраво ходене по пет-шест часа на ден. И така наближихме Анапурна 4 – Осемхилядника! Времето беше прекрасно. Оглеждах се за пещери.
Но интересно! Преди да знаем, че това е мястото, което търся, видях нещо да се белее в подножието на върха. Възкликнах – ето я пещерата! Моят спътник ме погледна недоумяващо и се засмя. Той разбира се не знаеше къде сме.
Отседнахме в едно село с три къщи в подножието на върха. Местните ни казаха, че се намираме на един час ходене от храма на Миларепа. Много скоро разбрах, че един техен час отговаря на пет-шест наши. Та те нямат часовници!
Слънцето залезе, хапнахме, говорихме, сънувах чудесни сънища. Височината беше 3 300 м. Станахме с усмивки на лицата, разбира се с мантри и денят започна. Лек багаж – пухенки, камери и напред към Миларепа.
След четири-пет часа по стръмна пътека с денивелация от 800 м стигнахме до мястото. И разочарование – пещера няма!
Само ступа, гомпа и три-метрова статуя на Миларепа под навес.
Ступата на Миларепа, около 4000 м
Водата свърши, но спортният ми хъс надделя. Започнах да се изкачвам и да търся пещерата до предела на възможностите си. Екипировката, с която разполагах не беше подходяща за ледено – снежната граница, която прехвърлих. Без котки и пикел, изкачването ми беше рисковано. Но така и вход на пещера не намерих.
А за малката дупка, която открих, с Будистки надпис в скалите, сега няма да разказвам. Както и за прочутата история на Миларепа и ловеца. Слязах до статуята на Миларепа и забелязах, че зад нея има ясно изразен зазидан вход на пещера. Мазилката се беше отлепила. Дали това беше входа, не мога да кажа. Заснех своето предположение.
А всъщност пещерата, която посещават Будистките пелигрини се намира на 30-40 м височина в скалния масив и ясно се виждат входа и лъкът от легендата.
Ще пропусна коментарите си по този въпрос.
Потеглихме обратно. Заслизахме уморени и разочаровани. На другата сутрин посетих манастира със стоте Буди в скалното село Брага и отново разочарование! Очаквах да намеря информация за пещерата на Миларепа от някой монах, но такъв нямаше. Манастирът пустееше. Но за сметка на това успях да видя и заснема отблизо древните свещени книги, в които се описва старата и потънала в забрава история. Бяха погребани в прах.
Брага, преди Мананг
В Брага имах и друг късмет. Заснех молебдени барабани, разпадащи се от времето. В тях ясно се виждаше какво съдържат – това бяха стотици хиляди мантри, написани на пресовани папируси. А барабаните са хиляди навсякъде в района. Тогава се запитах, гледайки отвисоко селата под мен, защо ступите, които се намират в селата са с правилни геометрически форми, описващи триъгълници и други сложни геометрични фигури, а над куполите им се извисяват конструкции, наподобяващи антени.
Освен това намерих древни ступи, в които беше монтирано водно съоражение, наподобяващо мелница. То въртеше молебдения барабан непрестанно по посока на часовниковата стрелка. Какво ли произвежда това съоражение?
Тогава нямах обяснение, но по-късно ми казаха, че движещите се мантри произвеждат енергия, която не познаваме и не знаем за какво служи. А ступите я предават като мощни ретранслатори.
Но да се върнем към пещерите. Слязохме обратно при нашите гостоприемни домакини. Обмислях да се кача до една пещера, в която знаех че живее гуро. Но след като споделих своето намерение с нашия домакин, той ми каза, че знае за една много тясна пещера, която може би няма да ми е интересна и се намира на „един час” от селото.
И до ден днешен не мога да си обясня защо на другия ден събрахме целия си багаж и вместо да тръгнем към пещерата с гурото нагоре, започнахме спускане. Това спускане обаче се оказа изкачване.
След нощувка в едно Тибетско село и низ премеждия, намерихме пещерата, за която нашият домакин беше споменал, на височина от 5200 м. Не знам дали тази пещера е сомати. Не знам и за зелената светлина, която видях вътре, дали не беше от плесен по стената. Знам, че беше свещена и знам, че не успях да вляза навътре. Знам също така, че пещерата изглеждаше много дълбока.
Бях потресен от това, което почувствах.
Час след срещата ми с пещерата, Хималаите решиха да прекратят престоя ми в планината. Заваля обилно сняг, който не спря три дни. Престоят ни се обезсмисли, решихме да слизаме.
Няма да пропусна да кажа, че вечерта в кухнята край печката в Тибетското село, влязоха млади монаси от Мустанг. Те знаеха част от легендите за пещерата. Бях щастлив, все пак попаднах на следа! От тях разбрах, че пещерата на Миларепа е запечатана преди 400 години, а бях открил пещера, която е отворена.
Пещерата която автора открива
На другата сутрин решихме да слезем по най-краткия път. След като загубихме пътя в мъглата и обилния снеговалеж заедно с моя смел „водач” , и след като бих пъртина пет часа, пристигнахме в Писанг. Там глъчката и топлият чай ни върнаха настроението. Започваше снежно слизане, което в по-ниската част се превърна в дъждовно. Смяна на превозни средства и след лека, но опасна катастрофа с рейс, пристигнахме в Беси-Сахар, оттам Похара и хайде обратно в Катмаду!
По пътя се опитах да анализирам това, което бях видял и осъзнавах, че въпросите, чиито отговори търсех са се увеличили. А времето, с което разполагах е отчайващо малко.
В Катманду намерих вратите към сомати-пещерата, за която говори Мулдашев. Заснех я, но информацията за всичко видяно и преживяно, беше повече от възможностите ми.
Мисля си за експедиция и повече екипировка. Не споменавам за моите измервания с компаса по ступите в планината, за трудно доловимата разлика в магнитното отклонение, за равните дистанции между ступите и тяхното разположение. Но едно е сигурно – следите са там. Важното е човек да ги различава, а посланието на древните ясно се изразява в молитвите на Будистите за мир и добруване по света. Намерението ми е това пътуване към Хималаиските загадки да продължи.
Намасте!
Иван Мартинов - Салника
Няма коментари:
Публикуване на коментар