Притча (Книга за раждането, живота и смъртта) - 2 част, от Токораз Исто

По някое време да имаш магазин, подобен на този на Човек, стана модерно и всички се втурнаха да откриват такива магазини. Но Човек пак не стана известен, защото всички бакали започнаха да се наричат учители. Всички те направиха магазинчета. Някои само наеха помещения, а други дори си построиха специални сгради. Повечето бяха с лъскави витрини и големи примамващи реклами. Понеже беше от мода, а не от потребност, при тях ходеха пак тези, които доскоро от тях бяха купували зарзават. И Човек разбра, че хората са уловени от продавачите. Че търговците винаги отговарят на търсенето. За тях всичко е стока и всичко е за продан. Те оплитат така хората, че постепенно всички искат да купуват не това, от което се нуждаят и което им липсва, а това, което търговците имат в излишък. И хората постепенно започват да мечтаят не за това, което искат, а за това, което търговците копнеят да им продадат. В повечето случаи това бяха боклуци и вехтории. Но повечето хора искрено се радваха и дори се чувстваха благодарни за това, което получават. Колкото по-голям боклук получаваха, толкова по-фрапантно беше неговото име. И целият пазар бе залят с боклуци и никой не можеше да различи Истинското учение от лъжата. И много хора въобще не бяха виждали Истински Път. И колкото по-далеч от истината се намираха хората, толкова по-яростни бяха те в своята некомпетентност и пропаганда. Глупаците бързаха да разкрият, че са такива. И всеки от тях с безумен фанатизъм се опитваше да докаже, че повръщаното, което яде за закуска, е най-вкусното ядене, снай-много витамини, осигуряващо дълъг живот. И малцина бяха хората, които можеха да разровят вонящата купчина и да съзрат Учението. Други просто имаха късмет. И малцина успяваха да намерят духовна храна в купчините от огризки. Отначало Човек се бореше срещу фалшификациите и профаниза-цията, но това отнемаше голяма част от времето му. Освен това резултатът беше незначителен. Постепенно започна да разбира, че това е част от плана. Няма по-добър начин за запазване на истинските стойности от това, да ги скриеш сред псевдоученията. И разбра, че се беше борил напразно. Тези, които имат очи, ще видят, а останалите ще обикалят света, проповядвайки всякакви полуистини на слепците.

И хората виждаха, че Човек нищо не печели от издаването на книгите си.

- Защо го правиш? - питаха те.

- Всъщност не го правя за печалба. За писателя единственият начин да общува е чрез писането. Без книги той е глух и ням. Много е лошо, когато отвътре го напира да каже нещо, но няма глас. Аз прося, унижавам се и с болка влизам в света на парите само защото искам да си поговоря с някого. И докато да слушам (да чета) за мен е относително евтино, да говоря ми струва доста пари. Така че за мен парите са важни само дотолкова, доколкото от тях зависи дали ще мога да говоря.

- А от какво живееш? - попитаха те.

- За един писател да не говори, е равнозначно на това, да е мъртъв. Аз живея, за да кажа това, което трябва да бъде казано. Ако спра да пиша, ще престана да съществувам. За обикновения човек физическата смърт е най-лошото нещо, което може да му се случи. За духовната личност духовната смърт е по-лоша от физическата смърт. За твореца освен физическата и духовната смърт има и творческа смърт, и за него това е най-лошото, което може да му се случи.

Най-тъжното нещо е книга, която никой не е чел. Няма по-самотно нещо на света. Писател, който не издава книгите си, е като непрочетена книга. Той стои самотен на рафта, загубен някъде в библиотеката на живота и никой не желае да го прочете и да поговори с него. Никой няма нужда от неговия свят и неговата душа. Самотен и ненужен, не е ли това неговата смърт? И ние имаме привилетията да умираме хиляди пъти, отхвърлени от хората, но дори едно дете да се докосне до нашите страници, макар и след хиляди години, може да ни съживи и отново да живеем и да бъдем.

Човек четеше много, но му беше все по-трудно да се справя с най-елементарни житейски ситуации. Затова реши да чете повече, но въпреки това нещата не се подобриха особено. Явно само книгите не помагаха да се справи с живота. Затова реши да гледа хората:

- Явно от хората можеш да научиш повече, отколкото от книгите - помисли си Човек.

Отначало пишеше много. Пишеше за живота и хората. По-късно разбра, че тогава не е разбирал живота. Колкото по-ясен му ставаше той, толкова по-малко имаше какво да пише. Защото за живота няма какво да се пише. Животът трябва да се живее. И най-глупавото нещо, което можете да правите в този момент, е да четете тази книга. Но всеки човек има нужда от малко лично негови глупави моменти. Така че най-личното нещо, което можете да правите в този момент, е да четете тази книга.

Един ден съвсем близо до него се появи вихрушка. Тя започна да го посещава все по-често. Вихрушката винаги го посещаваше от дясната му страна и му беше много приятно да общува с нея. Тя беше като човек - танцуваше, следваше го и си играеше с него. Постепенно той започна да възприема вихрушката като съюзник и свой спътник. Дори му липсваше, когато тя дълго не го посещаваше.

Човек забеляза, че откакто вихрушката започна да го посещава, вече не чувства Южния вятър. И той разбра, че хората са като различните стихии - някои са като повей, други - като урагани, трети - като вятър или лек бриз.

Въпреки че живееше в града, той живееше като отшелник. Беше духовна личност, но не спазваше формалностите на никоя религия. Той следваше Пътя на живота. Личната религия беше неговото духовно учение и той беше жрец на собственото си Учение и така разбра следващото си име, а то бе Монах.

И с всяко следващо име все повече му се разкриваше истината за собствения му живот. Но той не спря своето търсене, защото намирането на имената бе част от духовния му Път.

И видя, че много хора живеят, спейки, и никога не се събуждат. Целият свят е изпълнен с хора, които се притесняват дори да си помислят, че могат да се събудят. Постепенно започна да разбира, че той е буден, и затова винаги се стремеше да търси обяснение и смисъл на нещата. И целият му живот бе придобил дълбочина и ново измерение и научи следващото си име, а то бе Философ.

Човек започна да се притеснява от хората, които казват: "Няма проблем!", защото те първо говорят, а после мислят как да свършат работата. И Човек уважаваше повече хората, които бяха склонни да си признаят некомпетентността, отколкото да казват: "Няма проблем!"

И Човек започна да избягва хората, които казваха: "Дай да направим това!", но разбра, че то обикновено означава той сам да го направи.

Човек разбра, че всички хора най-много говорят за това, което не притежават. И той започна да избягва хората, които говорят за любов, за пари, за философии или за мечтите си. Така той разбра, че най-тъжни и нещастни са хората, които се веселят.

Човек най-много говореше за смъртта, защото притежаваше живота.

Това, което буди възхищение в една планина, и това, което така или иначе запомняш от нея, е върхът. Това е така, защото хората са егоисти и запомнят не планината, а както те смятат - триумфа си над нея. Човекът, който от цялата планина запомня само върха, е повърхностен, лишен от дълбочина и чувствителност. Задълбоченият човек има силата да вникне в детайла. Той не се нуждае от връх, за да осъзнае същността и красотата. Той не разглежда изкачването като покоряване и спорт, не е обсебен от себе си и от това, какво е постигнал. Именно това му позволява да види планината точно такава, каквато е, и да й се възхити.

Една сутрин той се събуди много рано. Стана в мразо-витата утрин и се вгледа в розовия изгрев и още неизблед-нелите звезди.

Започна да пише стихове.

- Поет? - помисли си той.

Но не, просто беше открил начин да наметне душата си с думи. Жената, с която живееше, бе щастлива, защото смяташе, че стиховете са за нея и са написани заради нея.

Той гледаше небето и каза:

- Понякога небето те прави поет!

Всички му казваха:

- Ти си много умен, защо не се занимаваш с нещо сериозно? Ще спечелиш много пари, ще заслужиш уважението на хората. Не можеш цял живот да бъдеш само философ, поет и писател. Трябва да работиш нещо сериозно. Изостави това магазинче, то не е сериозен бизнес.

Но той мислеше: "Но аз не искам просто да работя, а-искам преди всичко да живея." Хората сами решават какво е най-важно за тях и това, което решат, че е техен приоритет, е най-важно и трудно за тях. Ако един човек реши, че работата е най-важна за него, тогава той държи да бъде безупречен в нея. Така тя се превръща в най-трудното нещо за него, защото към нея изискванията са най-големи. Такъв човек започва да живее по-лесно. Всеки човек има различен приоритет. Голяма част от хората предпочитат работата си, посвещават се на човек, наука или кауза или решават, че семейството е най-важно за тях, но само мъдреците избират живота. Въпреки че всички така или иначе живеем, много малко хора осъзнават величието на живота и шанса, който им е даден. Много малко хора избират да живеят. Много малко хора умеят да живеят.

Един ден Човек и Учителят си говореха.

- Учителю, не мога да разбера съществува ли Съдба, защото Вие говорите и за Съдба, и за Свободната воля на воина, а двете не могат да съществуват едновременно.

Учителят каза:

- Ако си слаб и се оставиш на течението на живота, ако се уповаваш на Бог за щяло и нещяло, ако при всяка трудност, с която се сблъскаш, се обръщаш към него и започваш да го молиш да ти помогне, тогава за теб съществува Съдба и ти допускаш, че животът ти е предначертай. Но има хора, които се борят и се опитват нещата да зависят от тяхната воля и действия. Те не противоречат на Бог и неговата воля, съобразяват се с нея, но възприемайки живота си като Път, те знаят, че трябва да положиш усилия, за да изминеш този Път.

- Все пак не разбирам, Учителю, как така съществуват и двете?

- Нещата стоят така: една част от твоя път (единия бордюр) е поставен от Бог, но това не е път, а само една черта върху повърхността на земята. Обикновеният човек ходи върху наредените като пътечка бордюри, както въжеиграч ходи по въже. Но така той цял живот е нестабилен и се обрича да бъде последовател, ненамирайки сили в себе си да слезе и да изследва живота.

Воинът притежава свободна воля. Той поема по собствената си пътека, като поставя другия бордюр. Разстоянието между божествения промисъл и личната съдба е Пътят. Някои воини имат силата да създадат широк път, а пътят на другите е тесен и криволичещ. Понякога двата бордюра се отдалечават, защото не винаги воинът се движи в успоредна с предначертаната му посока, но затова воинът има свободна воля, защото има привилегията да греши и пак да бъде в Пътя.

* * *

Един ден той разбра, че животът е като река. Всеки човек се ражда, живее и умира, изпитва радост или мъка, случват му се дадени неща или не, но всеки е повлечен от течението на тази могъща река. Повечето хора са повлечени така, че следвайки течението, въобще не разбират, че са живели. Отначало пръскат живота си с широки пръсти, а когато почувстват, че и последните дни им се изплъзват, започват да плачат и да се опитват да го осмислят.

Има хора, които се наричат воини. Те плуват срещу течението и единствено те знаят истината за реката. Чрез борбата и плуването срещу течението те постигат разбиране за живота.

Така той научи още едно от имената си, а то беше Воин.

И колкото повече опознаваше Реката, толкова повече Човек разбираше, че тя е вечна. Защото видя много хора да влизат в нея и някои се удавяха и течението влачеше подпухналите им тела. Други излизаха променени, трети се връщаха назад, но Реката си оставаше все същата. Дъждът и вятърът набраздяваха нейната повърхност, а къпещите се и давещи се хора вдигаха пръски, но никой не успяваше да промени Реката и да остави своя отпечатък върху нея. И това продължаваше да бъде същата Река, която той познаваше от дете. В същото време той беше започнал да разбира, че Реката никога не е същата. Водата в нея винаги беше различна, а това означаваше, че същността на реката е различна.

Като наблюдаваше Реката, Човек се уплаши и каза:

- Защо въобще трябва да влизам в нея? Ще остана на брега и като мъдрец просто ще я наблюдавам.

• Реката е нещо странно, тя привлича хората. Не можеш да се правиш, че не съществува - каза Учителят. - Научиш ли веднъж за нея, вече няма къде да се скриеш. Длъжен си да нагазиш. Друг избор нямаш, защото Реката е единственият начин да се достигне до морето.

* * *

И видя, че много елмази се оказаха просто стъкълца, а много стъкълца чрез непрекъснато шлайфане стават по-ценни от диамант.

Учителят каза:

- Едно от най-големите тайнства на света е това, че чрез желание, търпение и труд всяко нещо може да добие нова природа и да постигне благороден произход. Защото това не е вродено благородство, а придобито. Това е именно философският камък и всеки човек, който притежава всички тези качества, може да се превърне в Алхимик.

Човек разбра, че именно това беше правил през целия си живот, по време на движението си по Пътя. Така разбра следващото си име, а то беше Алхимик.

След това се появи Тя. Тъй като беше забравил щастието от това, да си жив, той прие, че любовта е най-хубавото нещо на света. Чувстваше се много добре с нея. Двамата имаха толкова хубави мигове. И когато беше с нея не се нуждаеше от никой друг. И целият свят се затваряше между тях двамата и светът преставаше да съществува. Бе толкова влюбен, че почувства, че губи себе си и всичките си втори имена, които представляваха същността му, и вече не беше Философ, Поет, Воин и Творец. Не можеше да разбере защо Тя му действа по този начин. Той вярваше, че всеки човек притежава половинка и едва когато се обедини с нея, постига единство на същността си. Отначало смяташе, че тази половинка е Тя, но по-късно откри, че колкото повече общува с нея, освен вторите си имена започва да губи и първото си име, а това много го притесняваше, защото с него губеше изначалната си същност и се превръщаше в чудовище. Отначало не можеше да повярва, че любовта действа по такъв начин на личността му, но по-късно щеше да разбере, че всяка половинка в живота му, която допусне близо до себе си, му действа по този начин.

Постепенно прие Мисията си, а тя освен всичко включваше и това, да търси и издирва Истинския език, на който са говорили всички хора преди разрушаването на Вавилонската кула. Той разбра, че само на този език може да се разговаря истински с останалите хора и с Вселената. Търсенето на Вселенския език се превърна в неразделна част от неговия Път. Дълго време се лута и търси този език. Отначало според него това беше медитацията. Скоро разбра, че тя е твърде лична и субективна, и много малко хора медитират истински. По-късно реши, че Световният език може би представлява различните световни религии, защото всички те говорят за едно и също нещо. За съжаление разбра, че всички те говорят на различни езици. Търсенето му продължи в различни посоки. По някое време откри, че изкуството се доближава най-много до Вселенския език.

Тя започна да го учи, че Любовта е универсалният език на Вселената и само чрез нея може да се съгради отново Вавилонската кула. Той разбра, че любовта не познава граници и самата тя заличава границите между хората. Любовта споява света. Но колкото и да настояваше Тя, той започваше да разбира, че любовта към човек е преходна и лъжовна, защото след голяма любов винаги следва голяма омраза или още по-лошо - безразличие. Любовта към Бог също не е искрена, а е от страх и егоизъм и няма истинска любов. Човек остана разочарован от любовта и разбра, че на него е съдено да я познае, но не и да я има, защото скоро я загуби. И така губеше всичко, в което се влюбваше и обичаше. Може би на някои хора им се случваше любовта, но тя не бе за него. Наблюдаваше останалите хора, но не видя нито един да е щастлив от любовта. Тя рано или късно изчезва и остава пустота и скръб или човек се подчинява и се превръща в роб, загубвайки индивидуалността си. Човек разбра, че любовта е измамна и не е Световният език. И той продължи търсенето си.

По-късно си спомняше как в детството си вървеше сред полето и нежно милваше върховете на неузрелите още житни класове. А те му говореха и той тихо им отговаряше, и навсякъде беше пропито с онази миризма на земя и зеленина. Разбра, че това е Световният език.

По-късно осъзна, че именно тогава е бил щастлив, и че щастието се осъзнава едва по-късно и никога в момента.

След като се влюби, започна да иска да я задържи за себе си. Всичките му опити бяха болезнени. Само като се сетеше за нея, сърцето го болеше, защото го беше страх от самотата. Чувстваше как Мисията го разделя от нея, но не можеше да се раздели с Мисията, защото тя беше част от него.

Тогава Учителят го попита:

- Защо си нещастен? Той отговори:

- Защото не мога да съвместя Пътя си и любовта. Чувствам, че я губя, и сърцето ме боли.

Учителят каза:

- Виж тези търговци - всеки един от тях може да бъде щастлив с нея и да я накара и тя да бъде щастлива. Те са продали Мисията си за това, да могат да бъдат щастливи с жена. Ти не искаш да загубиш нищо. Някой от тези търговци чака Тя и това е нейната съдба. Твоята съдба е друга. Но ти не желаеш да ме слушаш и смяташ, че ще успееш да съвместиш и двете. И аз смятах, че ще успея, и опитвах много години. Един ден разбрах, че всеки мой опит я наранява и й причинява болка, а аз съм егоист и това не е от любов. Така успях да настроя нея срещу себе си, освен това при всички тези опити аз бях извън Мисията си, а така бях загубил и себе си. Една сутрин разбрах, че всичките тези години са най-глупаво пропилените ми години. Станах и продължих. Освободих себе си, нея и Пътя.

Човек й написа писмо, защото нямаше смелост да я види и да й каже истината. На него пишеше: "Аз продължавам. Сбогом!"

Любовта ужасно му липсваше. Той опита отново да се влюби, но вече не можеше. Отчаян опита да се върне при някоя Тя и отново да си върне любовта. Жените се връщаха, но с тях не се връщаше любовта. Така той разбра, че отминалата любов престава да съществува. Веднъж мине ли, тя изчезва завинаги и повече никога не можеш да я върнеш. И почувства ли човек, че любовта си тръгва, трябва да воюва за нея, защото дори най-малката загуба на любов повече никога не може да се върне. И Човек започна да воюва и да се бори за всяка следваща любов, но все така продължи да ги губи. Но в същото време трябва да се знае, че любовта, тръгне ли си, по никакъв начин не можеш да я спреш. И всеки трябва да реши има ли смисъл въобще да воюва, при условие че най-накрая така или иначе ще загубиш.

И той разбра, че единствената любов, която съществува и която има значение, е любовта в момента. Разбра, че любовта не е истинска и всъщност не съществува. Тя е само временно състояние и илюзия. Човек престана да търси любовта и да се опитва да трупа любов.

След това се появиха много като нея. Всички те носеха част от Голямата любов. Някои обичаше повече, други по-малко, но всяка една от тях му казваше:

- Ще те обичам винаги!

- Младите хора са толкова самонадеяни - каза Учителят. - Колкото по-млади са, толкова по-лесно използват думи като вечно и завинаги. Според мен младите хора трябва много внимателно да използват тези думи. Старите могат да ги използват, защото са близо до вечността, на тях им остава по-малко време и могат да го контролират, но младите хора дори не знаят какво може да им се случи.

И Човек разбра, че тези думи не бива да се използват с лека ръка.

Един ден Човек разбра, че животът е подобен на лабиринт. Целият живот е изграден от стени и всеки човек има две възможности: или да върви между две стени като в коридор и нищо да не вижда, или да се изправи пред стената, да я разруши и да достигне до следващата стена. Така именно правеха хората на духа. И главата му се превърна в чук, а ръцете - в булдозери, и с тях подкопаваше и разбиваше стените. И така Човек откри следващото си име, а то бе Борец. Но тежък бе животът му и непрекъсната борбата. Постоянно газеше в отломъци от стени, тухли и разни парчета. И бе толкова съсредоточен в борбата, че бе забравил накъде е тръгнал. Стена след стена, борба след борба, нямаше време за почивка и ориентиране. Един ден отново удари и падна с разбита глава. Разбра, че това е последната му стена. Пътят му свършваше тук. "Нима това бе всичко?" - си помисли той. После падна на колене, но не за да се моли на Бог. Нямаше за какво да се моли. Просто от удара краката му се подкосиха. Погледна небето и видя един гълъб. Той летеше горе и за него този лабиринт не съществуваше. Тогава разбра, че всеки сам изгражда лабиринта си и го поддържа чрез вървене в него. Хората, които ходят из него, утъпкват пътеките и принуждават и други да се лутат след тях. Борците и рушителите някой ден биха могли да станат гълъби.

И стоеше така на колене и гледаше небето. За пръв път виждаше това небе, а веригите една по една се разкъсваха и падаха на земята.

Хората го гледаха отстрани и си казваха:

- Колко е набожен!

И всички те му се възхищаваха. А той следваше полета на своята душа и вътрешният му глас ревеше с пълна сила:

- Свобода! Свобода! Свобода!...

Когато сведе поглед, видя, че стените ги няма. Те бяха престанали да съществуват за него, но той виждаше милионите хора, движещи се по някакви сложни измислени траектории. И те му приличаха на сомнамбули, но знаеше, че не бива да ги буди, защото могат да паднат и да се загубят.

И Човек видя, че повечето хора, които гледат към небето, не го правят заради самоусъвършенстването си и не за да се възхищават на гълъбите, а за да ги ловят. И по всякакъв начин се опитваха да ги убият. След това откъсваха главите им, изпичаха гълъбите и ги изяждаха. Така те поглъщаха духовните стремежи на хората-гълъби и смятаха, Че по-бързо ще се сдобият с крила. Човек също убиваше гълъби и се хранеше с тях, и то не защото беше гладен, а защото бяха деликатес. Те вече не му бяха нужни, той беше прозрял Голямата истина. Скоро разбра, че ако иска да стане гълъб и да разкъса веригите си, трябва да внимава да не бъде изяден от оставащите долу хора.

- Всички хора сме такива - каза Учителят. - Търпим нещата само докато са ни нужни, а след това ги унищожаваме, унищожавайки по този начин това, към което се стремим. Ние сме хищници и егоисти и е трудно да избягаме от тази своя природа.

Най-голямата му мечта беше да полети. Сънуваше, че лети, мечтаеше за това, да може да лети. Един ден се разхождаше и се беше замислил дълбоко. Изведнъж му се стори, че това се случва и че лети, но не - беше се спънал и политнал напред. След това дойде падането и болката. И всеки път, преди да падне на земята, се заблуждаваше, че лети, но след всеки удар в земята ставаше все по-умен и започна да разбира, че при всеки опит да полети пада тежко на земята и се удря много лошо.

За съжаление, когато наистина полетя, беше вече толкова умен, че не повярва, че лети и ... отново падна на земята.

Преди да тръгне по Пътя, се беше опитвал да докаже на съселяните си, че неговият живот е особен и изключителен. Едно от първите неща, които го движеха, беше това, да се докаже на своите съселяни. По-късно през целия си живот получаваше импулси да се върне на село и да им покаже колко е преуспял и да им докаже, че мечтите му са се реализирали. Но мъдростта го беше научила, че селото вече не е същото и никой вече не го чака. Можеш да тръгнеш по Пътя, съревновавайки се или опитвайки се да докажеш нещо, но ако се върнеш с тази мотивация, значи нищо не си научил и с душата си дори не си напускал селото.

Всички му казваха: "Ти си богат." Но той знаеше - беше най-големият бедняк, защото бе продал душата си.

- На Дявола ли продаде душата си? - го попитаха те.

Той каза: "Дори това не успях да направя. С годините борба и битки душата ми се протри като стар и прокъсан чул. Голотата ми прозираше под него. Една сутрин, все още бях махмурлия от живеене, стреснах се и се обърках, забравих какво държа в ръката си, колко е ценно то и го захвърлих. Разбрах, че съм го направил по това, че престанах да чувствам, да страдам и да се вълнувам."

Човек разбра, че много хора в живота си действат, изхождайки от презумпция за виновност. Те са готови да вдигнат пръчка срещу куче само защото е куче, а както се знае, кучетата хапят. По същия начин те осъждат хората и казват: "Този не ми харесва", "Този ми прилича на еди-кого си", "Този е с по-тъмна кожа, значи е крадец", а пък "На този баща му е крадец". Така те никога не оценяват същността на един човек или едно явление. Колкото по-предубедени са, толкова по-тесен е техният живот. Такива хора се само-затварят и чувстват, че се самозадушават, но много малко от тях могат да намерят сили да се освободят.

Видя много хора, които се опитваха да играят роли. Всеки се опитваше да бъде различен от същността си и да си придаде важност и значимост. И всеки искаше да прилича на другите, а те копнееха да приличат на него. И Човек разбра, че много души не са попаднали в подходящите хора и се чувстват като в затвор и най-важното нещо е да се помириш с душата си. Да разбереш кой си и да направиш така, че да се харесаш на себе си.

Един ден той разговаряше с Учителя. Учителят му каза, че всички хора като млади имат мечти и чувстват Духовния си Път, но по-късно те всички са продали душата си и са се превърнали в търговци. А търговците използват само две категории - печалба и загуба. Те никога не правят нещо, ако то не им носи полза.

Човек се натъжи заради тях и реши да им помогне. Той отиде до първия търговец и му преразказа всичко, което Учителят му беше казал. Разкри му цялата истина, опита се да припомни на търговеца, че е продал мечтите си за Голямото пътешествие, за Мисията и Духовния си Път.

Търговецът го изгледа продължително, а след това с всичка сила го удари и му счупи носа.

Човек разбра: да си Учител, означава да те бият и обиждат и не винаги е приятно. Носът му беше разбит и много го болеше. Разбра, че добрите намерения не винаги получават благодарност и не всички хора, особено търговците, желаят да се върнат към Мисията си и тя е така заличена у тях, че дори мисълта за това ги плаши и подтиква към агресия.

След като тръгна по Пътя на воина, Човек срещна много противници. И всеки един от тях се появяваше в различен момент. Някои победени (преодолени) повече не се появяваха, други се завръщаха отново и отново. И всеки един трябваше да се преодолява по различен начин. И всеки противник притежаваше различно оръжие и се прикриваше зад него. Един от първите врагове по Пътя на Човек беше страхът. Самият страх е силно оръжие и като меч разсича душата на всеки човек. Той винаги удря в най-слабото място, а то при всеки човек е различно. Страхът действа различно на всички - някои се вцепеняват, а други побягват, загубвайки всякакво достойнство. Такива хора остават живи, но без чест. Някои хора казват, че това е полезен страх, но Човек не знаеше какво да мисли. Когато страхът предизвика припряност в действията, това се нарича паника.

Когато Човек навлезе в разцвета на силите си, получава яснота на мислите си. Тогава се появява следващият враг - силата. На този враг оръжието е високото самочувствие, което заслепява и подвежда всеки воин.

Следващият противник, който се изправи пред Човек като воин, беше несигурността, а нейно проявление е притеснението.

Един от най-опасните врагове е самотата. Тя може да се почувства и сред много хора. Първият етап, преди да те превземе самотата, е отегчението.

С изминаване на годините най-опасният враг става смъртта. Тя дебне като хищник всеки човек и е естественият край на всеки живот. Най-сигурното и естествено нещо за всеки роден е да умре. Но смъртта не е опасна с това, че ще умрем, а с това, че притежава оръжия, които ни съпътстват през целия ни живот. Оръжие на смъртта е старостта, а на старостта - умората. Умората и изтощението, загубата на стимул за борба изнуряват воина и го подтикват към примирение и преждевременна смърт.

Отначало Пътят беше равен и по него се ходеше без съпротива. Но постепенно целият Път се пресече от препятствия и барикади. И всеки воин с щурм превзема всяка една от срещнатите барикади. И на всяка барикада висят разкъсаните меса на падналите и блестят костите им, разхвърляни наоколо.

Едва след време осъзна, че една от причините воините да имат толкова врагове е тяхната нагласа да воюват. Така той разбра, че освен воин трябва да бъде и медиатор и да следва Пътя на мира. Всяко насилие над Вселенската душа поражда голяма съпротива от нейна страна. И осъзна, че всеки воин, освен да воюва, трябва да може да се вслушва и да се съобразява със заобикалящото го.

Така разбра следващото си име - Медиатор.

Всички хора, които го познаваха, казваха: "Ти си умен, направи живота и идеите си достояние на масовата публика. Приеми да участваш в някое шоу. Стани известен, нека всички видят колко си умен." Но той не искаше да става известен и да участва в шоу. Затова каза:

- Аз съм духовно същество. Нещата, за които говоря, са вечни. Всичко, което съм създал, ще пребъде занапред. Аз не желая да се правя на маймуна и за половин час да се опитам да кажа много умни думи. Мразя хората, които ще казват колко съм умен и интелигентен, без въобще да знаят кой съм и за какво говоря.

Човек бързаше много по Пътя, защото отначало осъзнаваше колко много път му остава. После бързаше по инерция и защото се намираше в разцвета на силите си. Накрая бързаше, защото осъзнаваше колко малко време му остава. Въпреки че бързаше, винаги изоставаше. Тогава осъзна, че трябва не само да преследва целите си и че те като гора се изпречват пред очите му и му пречат да види мечтата си (хоризонта). И колкото по-високи бяха целите, толкова по-висока е гората. Така той отново видя мечтите си и остана изненадан, защото без гората и целите, те изглеждаха много по-различни и по-близки. След това повече не ги изпусна от очи. Това го караше да не бърза и много по-спокойно да се движи по Пътя.

- Не бъди нетърпелив - повтаряше му Учителят. - Който иска да върви дълго, трябва да ходи внимателно. Който иска да стигне далеч, не бива да бърза, за да не се преумори, и винаги трябва да знаеш накъде си тръгнал.

Отначало той беше много нахъсан и амбицирай. По-късно проумя, че няма за къде да бърза. Това, което веднъж си създал, вече винаги съществува и ти ставаш равен на Бог. Да продължиш да настояваш, означава да нарушиш хармонията на света и божествения ритъм. Това разкрива несигурност и притеснява другите хора. Нещата, веднъж създадени, съществуват вечно и може да не се получат, докато си жив, но най-важното е да имаш убеденост и спокойствие. Ако това, което си създал, е важно за Бог, то ще пребъде, а ако не - никакви напъни и усилия няма да помогнат.

И той видя един паднал просяк и го вдигна, а те му казаха: "Ти си втори Христос", а той им каза:

- Не, кръстът е един, а мястото е заето от всеки един от вас. Аз съм този, който ще прободе вашето сърце и ще събере кръвта ви в чаша. Така ще ви докажа, че сте хора, а не богове, както всеки един от вас счита. В това е смисълът на Граала - каза той. - И за да станете богове, трябва да преживеете човешките мъки и страданието и останали без капка кръв и едва слезли от кръста, можете да се наречете

богове.

А те, неразбирайки нищо от думите му, решиха, че е толкова умен и затова нищо не разбират. Те казаха:

- Ти си толкова умен! Поведи ни! Не си губи времето с някакви дрипльовци.

Той каза:

- Те са моите ангели!

А си помисли: "Не мога да бъда втори Христос.

Христос затова е Христос, защото е бил пръв. Втори Христос няма."

Много хора го уважаваха и му казваха:

- Ти си светец!

Но той знаеше, че не е по негова вина. Никога не беше пожелавал да става светец. Той беше войник на съдбата и единствената му заслуга беше, че намери сили да следва Личната си легенда.

Човек следваше Пътя и без да иска, около него се събраха различни хора и те му казваха:

- Учителю, поведи ни!

Така той стана Учител и поведе хората около себе си. Започна да разбира, че колкото по-малко поучава и учи своите ученици, толкова по-добър учител е. И се опитваше да работи най-вече върху собственото си самоусъвършен-стване и непрекъснато разширяваше съзнанието си. Така откри следващото си име. Отначало мислеше, че то е Водач, но после разбра, че всъщност то е Пример.

Най-трудното от всичко беше да проумее, че всеки негов ученик също има Лична легенда и той не бива да ги смята за част от собствената си Лична легенда, както и не бива да смесва своята Лична легенда с техните.

Всеки един човек искаше да бъде Христос и всеки един от тях имаше много възможности, но те мислеха за Христос като за нещо хубаво и престижно. Друго си е да си Бог. Те виждаха само възкресението, обожествяването и славата.

Той виждаше Пътя на страданието и отричането, следването на трънливия път и осъзнатата саможертва, изкуплението, тръните и бодлите. Те виждаха Христос, а той - Исус.

Колкото повече научаваше за света и колкото по-дълго живееше, толкова повече загубваше яснота над мислите си. Всяко нещо, което научаваше, се изпречваше пред очите му и му пречеше да вижда. Всички тези неща се опитваха да го задържат и да го привлекат към себе си. Той беше уморен и копнееше да легне и да си почине върху хладната земя, но си спомни думите на Учителя: "Всъщност всичко е много просто. Всичко се свежда до едно." .

И Човек виждаше много хора, които се опитват да тръгнат по Пътя, и много малко от тях продължаваха. И всичко това го разколебаваше. Тогава Учителят се приближи и му каза:

- Личната легенда и Пътят имат смисъл само ако се извървят докрай.

Това му беше достатъчно. Престана да се интересува защо толкова много хора се отказват от Пътя. За него беше важно да извърви Пътя си докрай.

* * *

Един ден Учителят показа небето на Човек и каза:

- Виж небето. Хората все по-рядко гледат към него. Виж колко е красиво. Всеки вече предпочита да се свре в някаква дупка, но не и да гледа небето. Именно затова хората все повече приличат на червеи, а не на орли.

Докато двамата разговаряха, слънцето се движеше бързо по небосклона и вървеше към своя залез, а тази вечер той бе много красив и обагряше облаците в кървави отблясъци.

- Животът на всеки човек прилича на движението на слънцето. Всички започваме живота си чисти и притежаваме всички възможности в себе си, но после се движим по различно небе, защото небето всеки ден е различно, общуваме с различни облаци, затова залезът на всеки човек е различен. Затова древните са казали: "Няма два еднакви залеза."

Човек гледаше залеза на слънцето като омагьосан и като виждаше колко бързо се движи то, му стана мъчно за изплъзващото се време.

* * *

И колкото повече Човек наблюдаваше хората, толкова повече започваше да разбира думите на Кохелет - еврейския мъдрец: "Суета, всичко е суета." И дълбаеше, и търсеше истинския Път, но виждаше, че някой вече е ходил по този път и е оставил отпечатъци от мръсните си крака и обувки. И колкото повече живееше, толкова по-отчаян беше и все повече започваше да мисли като древния еврейски мъдрец. Всички казваха, че във всяка негова дума има мъдрост, но мъдростта вече не го радваше.

Цял живот прекара върху руини. Спомените за миналото го преследваха навсякъде. Той ходеше отгоре им и ги гледаше, защото това бяха неговите илюзии и мечти. Отначало се заблуждаваше, че ги гледа, за да открие тухли или стени, с които да изгради новата си къща, но постепенно си даде сметка, че гледа само надолу, за да не види, че целият свят е една руина и че постройката, за която мечтае, е най-голямата илюзия. Той скиташе върху разрушени постройки и. викаше спомените, които да го пазят от страха. Един ден проумя, че неговата постройка са руините, върху които стъпва, и още повече се привърза към тях. Злите езици говореха, че приличал на лешояд, но това бяха само зли езици.

От много време не беше срещал Учителя. Затова Човек каза:

- Толкова се радвам да те видя. Имам толкова много въпроси, които бих искал да ти задам. Искам да те питам за Истинския път, за Бог, за Мисията, за Личната религия, за Живота-легенда. Кажи ми коя е най-голямата мъдрост, до която си достигнал?

Учителят го погледна и каза:

- Изчакай ме само за миг, имам да свърша една важна работа, излизам и след малко се връщам!

Учителят излезе и повече никога не се появи.

След известно време се появи Жена, тя бе толкова различна от предишните. Той цял живот се чудеше как ще изглежда и каква ще бъде тя, но разбра, че догадките му са били напразни. Никога не си я беше представял такава. Човек знаеше, че всяка една жена променя целия свят и може да направи живота му различен, той дълго бе внимавал и избирал, но най-накрая пак беше изненадан. Живееха заедно, тя твърдеше, че го обича, но той беше загубил всички илюзии относно любовта.

Тогава се появи То. Отначало само плачеше, спеше и се хранеше. Човек разбра, че То има шанс да отиде там, където той никога няма да отиде, и тогава реши да направи за него Молитвата на отсъстващия. Започна всеки ден да му разказва за себе си и за всичко, до което е достигнал като яснота в живота си. Ден след ден, разказ след разказ той отново преживя своя живот. То лежеше, спеше и се хранеше и с нищо не показваше, че се случва нещо. Но Човек знаеше, че един ден тези разкази ще се събудят и ще бъдат част от неговия живот. Така То щеше да разполага и с живота му. И така, той започна своя разказ от раждането си и вървеше към края, но не знаеше какъв да бъде той. Най-накрая достигна до раждането на То, но спря. Не знаеше как да продължи. Разказа му и за Молитвата на отсъстващия, така То може да я предаде на своето дете. Едва когато свърши да му разказва, се сети защо тя се нарича Молитва на отсъстващия. Всъщност отсъстващият щеше да бъде той самият. То изцяло щеше да наследи неговия опит и живот. Не можеше да се сети откъде знае за Молитвата на отсъстващия. Едва сега разбра, че я беше получил по същия начин, по който я предаваше. Явно баща му му я беше предал. Той беше послужил като едно продължение на клонката, която щеше да даде плод. Той не беше Истинският човек, като добър баща желаеше То да бъде такъв. После осъзна, че това няма никакво значение.

Воините непрекъснато участват в битки, но освен от бойно поле и противници, всеки- един от тях се нуждае и от място, където да се чувства спокоен и да си почива. Защото воинът се нуждае от почивка преди битка и след нея. Място, където да свали своите доспехи и да почине от меча. За това той използваше дома си.

- Почини си, отпусни се - казваше Учителят. - Почини си, всеки воин се нуждае от почивка преди битката и след нея. Всъщност животът на воина се състои от битки и почивки и всяка почивка след битка е всъщност подготовка за следваща битка.

Самотата беше най-страшна. Докато успееш да я превърнеш в свой приятел, тя гризе душата ти и те тъпче в калта. В един момент Човек престана да я усеща и разбра, че вече е истински сам. И тревясаха всички пътеки към неговия дом, а той бе запустял и бавно се разпадаше.

Много от хората го гледаха и му казваха:

- Но ти си успял, защо не си щастлив?

Той каза:

- Успехът няма вкус и измерение. Свикнеш ли с него, той престава да съществува за теб и отдолу отново започва да прозира самотата. Повечето хора, за които другите смятат, че са успели, са всъщност най-самотните хора на света.

Да обичаме, ни учи нашата самота. Само човек, който е бил сам и е загубил всичко, може да обича. През егоизма си трябваше да мине Човек и трябваше да загуби всичко, за да остане сам и да спечели себе си. Човек си помисли: "Това е моята лична религия. Живей, за да обичаш, живей, за да те обичат. Обичай, за да живееш."

Един ден Човек се погледна в огледалото. През целия си живот беше отбягвал да се оглежда в огледала. Сега се загледа и видя, че някакъв странноизглеждащ непознат го гледаше и някак странно невярващо премигваше с очи. Толкова странно изглеждаше, че не се позна. В себе си беше поддържал различна идея за това, как изглежда. Гледаше непознатия и изпита усещането, че живее нечий друг живот и борбата и лишенията не са негови. Изпита силно желание да бъде обикновен човек, а не воин и човек на Пътя. И искаше да се отпусне и да си почине. Бе толкова изморен... После се сети за Личната легенда, изправи се и продължи. Разбра, че Пътят само отстрани изглежда примамлив, но поемеш ли по него, има само умора, прах и болка в краката. И Човек разбра, че пътуващите са уловени, те поддържат духа на хората и затова се наричат воини.

И Човек разбра, че през живота си хората гледат в четирите посоки.

В детството си бе гледал Слънцето и Изтока и се бе прех-ласвал по живота. После Южният вятър го бе примамвал със загадъчното и го бе изпратил на път. Любимата му посока бе Западът, защото го караше ден след ден да изпраща слънцето и да мисли за отминаващия си живот. А знаеше, че погледне ли на Север, животът му ще свърши. Това бе животът-докато се огледаш, и той свършил. А много хора нямат шанса да огледат всички посоки и оставят вперени само в една.

Най-ценното, с което Човек разполагаше, бе времето. С него той плащаше всичките си грешки. Но и успехите също се заплащаха с време. Постепенно разбра, че времето всъщност е животът му и че не разполага с неограничено време. Но времето беше най-странното нещо, което бе виждал. То губеше стойността и смисъла си, ако Човек не прави нищо стойностно през него. И не е възможно да пестиш време и никой не може да ти отстъпи от собственото си време. И всяко нещо се нуждае от време и се разполага във времето.

Така той разбра: докато си жив, времето е най-ценното нещо, с което разполагаш, но времето без Личната легенда е безсмислено.

Човек стоеше като воин след тежка битка и беше вдигнал двете си ръце за приветствие към небесата. А цялото му тяло беше в белези. И беше преживял много трудности и лишения, беше видял загуби и смърт и всеки удар на съдбата беше оставил белег върху душата му. Всяко предателство, изневяра и злонамереност бяха оставили белег у него и го бяха променили и състарили. Човек се чувстваше като воин-ветеран. И вече беше престанал да се радва на живота. Трудно беше нещо да го изненада. Непрекъснатите битки и безупречното поведение го бе направило недоверчив, мнителен, мрачен и зъл. А най-голямата битка за него беше да запази доверието си към хората и да продължи да бъде човек.

Отначало всичките му любими хора бяха млади и жизнени. Малко по малко те остаряваха и започнаха да го напускат. Всеки един от тях оставяше незаличима липса в душата му. Всеки починал близък оставяше грозен белег в неговата душа. Човек започна да се притеснява, защото си даваше сметка, че всичко това го променя и го прави по-груб и безчувствен. Душата му загрубяваше, това беше лекарството срещу загубите. И почувства, че започва да остарява, защото човек е стар не колкото години е живял, а колкото близки хора е загубил. И най-тежка е загубата на човек поради смърт, защото тогава е сигурно, че в този живот повече няма да го видиш. Ако човекът е жив, имаш шанс да го срещнеш или да го видиш, когато поискаш, и дори тази възможност да е рядка или никога да не се случи, вече си по-спокоен. Тогава човекът не ти липсва с онази безнадеждна мрачност и отчаяние, характерни за смъртта. Но когато загубят близък, в повечето случаи вместо да се сещат за човека, хората мислят за себе си и за собствената си смърт. Така че нашата смърт е разпределена в смъртта на близките ни и колкото повече обичаме един човек, толкова повече от нашата душа и смърт носи той. Така и ние носим душата и смъртта на тези, които ни обичат.

Човек разбра: не е важно да постигнеш вечен живот. Вечният живот е безсмислен. Не е важно да живееш дълго. Никога не разчитай на бъдещето. Най-важното е в момента да се чувстваш щастлив и разчупил оковите, да не се приковеш сам към кръста. Живей днес и сега. Бъди Бог тук и днес. Разбери: хората сме живият Бог.

Човек се огледа и каза:

-Това е най-смешният живот, който съм живял. Съжалявам, че моят личен живот беше толкова тъжен. Плача за себе си.

И пророни една сълза. Сега разбра защо най-краткото изречение в Библията е: "Христос плака!"

Човек плака!

И той разбра, че човек не е това, с което се храни, нито това, което смята за себе си, а това, което мисли. То определя вътрешния му живот и съществуване. Човек си спомни всички свои мисли през годините и се почувства наистина стар и уморен, изтрит и безидеен - като празна картонена кутия.

Всички го разпитваха защо колкото повече остарява започва да става все по-мрачен и песимистичен.

Той знаеше, че те са млади и за тях да гледат напред, е правилно, и тяхната посока е бъдещето. Но на неговата възраст да гледаш в бъдещето не е здравословно. То е все едно да се взираш в смъртта. Много по-добре за него беше да живее със спомените. Неговата вярна посока беше миналото. Той знаеше, че те са млади и няма да го разберат. Когато застанат на неговото място, едва тогава ще разберат колко глупави въпроси са задавали.

Той не отговори нищо, но си спомни как когато беше млад, смяташе, че никога няма да остарее и винаги ще запази свежи възгледите си. Помнеше как се присмиваше на възрастните, които се взираха в миналото с невиждащите си очи и копнееха за загубения си живот. Тогава той се учудваше, че те не са оптимисти и не се възползват от живота, който им остава. А днес му бяха задали този въпрос. Едва сега разбра колко глупави въпроси бе задавал на младини и колко много бе грешал.

Тъжна сълза се търкулна по бузата му. Човек не плачеше за себе си и живота си, не плачеше за това, в което се беше превърнал, не плачеше и за тях, за това, че един ден ще станат като него. Не, просто някаква прашинка беше влязла в окото му и го дразнеше.

Те си помислиха:

- Наскърбихме стария глупак. Но ние не сме искали да го обидим. Може би се сети за нещо свое си.

И колкото повече се доближаваше до смъртта, толкова по-голяма мъдрост придобиваше. Вече имаше обяснение за всички неща, които му се случваха и имаше философско обяснение за тях. Аргументирано можеше да си докаже, защо няма любов, щастие и успех, но откри, че от това не му става по-леко. И проумя, че повече никога няма да се влюби, обясни си защо, но все пак го обзе съжаление, защото той цял живот бе жертвал миговете си и с тях бе заплащал придобиването на знание, но сега вече искаше не да знае, а отново да може, дори за миг, да изпита чувствата от младостта. Вече не искаше да е мъдър, а млад и глупав, но живеещ. Така той разбра, че е остарял. И той беше като стар тъжен клоун, разсмиваше другите хора, но на него не му беше до смях.

Човекът така или иначе умира само веднъж. Няма смисъл да мисли за това хиляди пъти. Така той проумя, че сам дава сила на смъртта. А общуването със смъртта води до два пътя - страха или изключително дълбоката житейска философия. Човек реши да използва смъртта за свой съюзник, учител и приятел. Така или иначе щеше да бъде победен от нея, по-добре беше да я държи близо до себе си.

Тогава разбра, че времето, в което няма да го има, е вечно и е еднакво с времето, преди да се роди. Понеже смъртта беше неговото бъдеще и не знаеше каква ще бъде тя, реши да се върне назад и да си припомни първите мигове от този свят, а после да си спомня и миг преди това, и преди това, и преди това...

Така той проумя, че животът е миг между раждането и смъртта. А тези две състояния са цяла вечност. Истинският живот е бил преди раждането и ще бъде след смъртта, а самият живот е някакво патологично изключение. Той разбра, че е Бог, призван да преболедува в живота, но истинската му божествена същност е там във вечността. Тук бе животът на болката, страданието и лутането. Така Човек разбра страданието и проумя какво е нирвана. Това бе много по-високо ниво на съществуване - чрез сетивата. Бе мрачно и толкова унизително, но пък толкова красиво, че би дал всичко, за да остане вечно тук. Колкото повече умираше, толкова повече искаше да живее, щеше да се бори до последното си дихание, за да живее. Искаше да го има, да бъде. Тогава може би онзи живот щеше да му стига, но днес искаше да бъде тук. И виждаше как повечето хора от дребнотемие не могат да осъзнаят шанса, който представлява животът. Те живеят като мухи и са мъртви, преди още да са умрели, дори повечето от тях въобще не разбират, че са се родили и че живеят.

Докато беше млад, говореше с лекота за смъртта. Колкото повече остаряваше, толкова по-внимателен ставаше, защото осъзна, че тя го наблюдава с изцъклените си очи. Той се страхуваше, че като мисли или говори за нея, ще я повика.

Един ден Човек откри нов Учител. Той много се различаваше от предишния му Учител, но все пак беше Учител. Тогава разбра, че всички учители са различни. И всеки Учител идва в различно време при посветените и за всеки ученик учителят е различен. Всичко зависи от това, колко е подготвен ученикът за среща с Учителя. Всеки готов ученик привлича и задължително ще срещне Учител. Така Човек разбра, че от него зависи какви и колко учители ще срещне по Пътя си, но най-важното нещо са самият той и неговият Път. И разбра, че Учител никога не е имало и всичко е било само в него, и е бил Учител на самия себе си. Човек се усмихна и тръгна по Пътя. Така разбра следващото си име - Търсач.

Всъщност много хора са учители, но въобще не го знаят. Други пък претендират, че са учители, а всъщност не са. Няма универсални учители, няма учител на всички хора, всеки учител е специален и личен.

Тогава Човек се обърна към Учителя в себе си и попита:

- Какво е Бог? Как мога да разговарям с него?

- Бог е персонализираната същност на Вселената. Бог е самоосъзнатата Вселена. Бог е самоосъзнаващата се Вселена. Ако Вселената е обективна и неутрална, Бог е нейния "глас". Така тя може да общува с нас.

Така той научи за Пътя на директна връзка с Бог.

Човек тръгна по Пътя и не изпитваше никакъв страх и притеснение, защото нямаше какво да губи. Най-накрая достигна до края на пътя, а този път свършваше на върха на една планина. Докато вървеше към върха, в главата му се блъскаха много мисли, но когато стигна горе, не му остана дъх и изведнъж осъзна, че повечето въпроси въобще няма смисъл да бъдат задавани. Човек беше много изморен и задъхан. Той мълчеше и гледаше нагоре. Изведнъж разбра, че не иска да пита нищо. Чудеше се какво въобще прави на върха. Проумя, че колкото повече се опитва да измисли въпрос, толкова повече затваря съзнанието си, затова спря да мисли и притихна, слушайки. И изведнъж чу гласа и думите на Бог. Всъщност това не бяха думи, а само една дума. Бог произнасяше неговото име, но той не го викаше, нито му се караше. Името му звучеше много странно, той никога не се беше заслушвал в името си и не се беше замислял какво означава то. Бог продължаваше да повтаря името му. В гласа му имаше нещо приласка-ващо и успокояващо. Той си спомни за това, как като дете майка му го милваше по главичката и със същата любов и нежност мълвеше името му. Толкова нежно и деликатно досега никой не беше произнасял името му. Сега разбра, че името му е име на Духовен Път, и чуваше името си по съвсем нов начин. Слушайки името си, той разбра смисъла на целия си живот и си спомни всичко. Въпреки че чуваше името си, всеки път чуваше и нечие чуждо име. Така Бог Изброи всички имена. Човек разбра: това беше единственият начин, по който Бог разговаряше с всички хора - той просто произнасяше имената им и ги зовеше, а всеки сам трябваше да измине Пътя си. Докато мислеше всичко това, Бог продължаваше да произнася името му: Човек, Човек, Човек, Човек, Човек...