Посвещавам
тази книга на всички хора-човеци.
Токораз
Исто
„Пътят
на воина трябва да бъде искрен както
молитвата на умиращия."
Стоян
Цветкашки
Помолете
любимия си човек да се отпусне. Нека
затвори очи, а Вие му прочетете тази
книга. Така двамата ще преживеете
едновременно живота на някой друг. Това
ще ви сближи още повече и ще помогне да
преплетете душите си. Подарявам Ви този
разказ. След един месец легнете Вие и
помолете човека, на когото сте чели, да
Ви прочете книгата, а Вие затворете очи
и слушайте. Човекът, който Ви чете, е
това, което откривате като разлика между
двете четения.
Това,
което държите в ръце, е книга без край,
ако решите, можете да я допълните и
помолете и вашият партньор да направи
същото. Така можете да се опознаете и
да разберете повече един за друг,
отколкото ако живеете години заедно.
Ако
имате възможност да проверите как
действа книгата на различни хора, ще
откриете колко различно я възприема
всеки човек. Препоръчайте книгата на
ваши приятели, така можете да разберете
какви са те и какво представляват. Но
можете и да не правите нищо от това.
В
началото бе мрак. Погледна и видя
Слънцето, а то бе живот, но светлината
силно го удари в очите и го уплаши.
Отначало получаваше живота на малки
порции, като лъжички гореща супа - бавно
и по малко. Родителите бдяха всяка
лъжичка да бъде достатъчно охладена,
за да не го опари. Те проверяваха всяка
една от тях и поемайки топлината, я
охлаждаха и опитваха. Всичко беше разбито
на малки парченца, а всяко едно от тях
беше лъскаво и шарено. Не разбираше за
какво става въпрос, но шареното и блясъкът
го примамваха. Едва по-късно разбра, че
всяко парче не е само по себе си, а е част
от една голяма мозайка, която то трябва
да нареди само. Въпреки че още не бе
наясно какво е животът, знаеше, че е
готово да се бори за него.
Първото
нещо, което го събуди за живот и което
му помогна да определи кой е, беше смехът.
Звънък, кръшен, жизнерадостен смях -
това беше първото нещо, което чу от себе
си и научи за себе си. Отначало дори не
разбра, че смехът е част от него, че идва
от него. То се огледа в смеха и за пръв
път видя себе си. Разбра, че смехът е
неговото голямо оръжие. Когато се
засмееше, всички наоколо започваха да
се смеят. Толкова заразителен беше
неговият смях. Когато започнеше да се
смее, всичко започваше да изглежда
толкова хубаво и лесно и всички му
обръщаха внимание.
По-късно
щеше да разбере, че хората биват два
вида - деца на смеха и деца на плача.
Това, което то успяваше да постигне чрез
смеха си, другите постигаха чрез плач.
Така разбра, че всеки човек от най-ранно
детство открива своите оръжия, които
му носят предимство в живота. Откри още
и това, че въпреки че изглеждат еднакви,
хората се различават в същността си и
затова постъпват по различен начин.
Нарекоха
го Човек.
Отначало
родителите, бабите и дядовците бяха
като стена около него и го обграждаха
отвсякъде. Той имаше нужда от тази стена,
тя го пазеше и защитаваше. Всеки един
от неговите роднини беше като камък,
по-голям или по-малък. Всеки един от тях
с гърдите си препречваше лошите неща,
които го атакуваха отвсякъде. Научи
първия си урок - някой ден и той ще трябва
да бъде стена за децата си и че някога
и той ще се превърне в камък от стената.
Разбра, че е много хубаво да си център
на внимание и да си вътре, а всички около
теб да те пазят, но някога и ти ще трябва
да върнеш този жест и да загубиш свободата
си и да се превърнеш в безименна част
от стената.
За
съжаление, освен че го пазеха, най-близките
хора хвърляха сянка върху него. Много
по-късно той щеше да разбере, че винаги
е така - това, да си на завет и добре
защитен, винаги има и лоша страна - да
стоиш на сянка. Камъните пазят, но хвърлят
сянка, и колкото по-стабилна е стената,
толкова сянката е по-плътна и потискаща.
Като
дете най-много обичаше да чувства мекия
пролетен вятър. Това беше неговият
вятър. Вятърът на живота. Детето отиваше
до един нисък хълм, който се намираше
близо до тяхната къща, разтваряше ръце
и си представяше, че лети. Вятърът милваше
бузите му, разрошваше косата му, а то
искаше да остане така завинаги и нищо
да не се променя.
Човек
живееше така, все едно че светът вечно
ще е такъв и той никога няма да порасне.
За него светът, любимите хора, реката,
прашният път, къщата, игрите и другите
деца бяха константа, те не се променяха
и не се развиваха. Това беше неговият
свят, неговата Вселена. Човек остана
някъде там неотменно през годините и
освен в миналото, той успя да го запази,
носейки го винаги в себе си. Като старо
палто, може би извън модата, малко
възкъсичко и прокъсано, но негово,
удобно, мило и любимо.
Целият
свят започна да учи Човек. Всички хора
смятаха, че са длъжни да му предадат
знанията си за света. Но те не можеха да
му обяснят "Защо?", а просто му
казваха : "Не прави това!", "Не
прави онова!" Така неговият свят се
ограждаше от стени, но ако отначало те
бяха кошара, сега се превръщаха в коридор,
който го насочваше и водеше. Неговият
живот беше затворен между "Не прави
това!", "Тук пари!", "Не пипай,
че боли!" и "Това е лошо!". Коридорът
беше изграден от авторитети и забрани.
Но те не знаеха, че техният опит не е
негов опит. А да бъде любопитен, беше
най-важното и интересно нещо за него.
Чрез
ученето Човек беше уловен в една мрежа,
защото, дори и когато е с добри намерения,
наставникът оплита като с лепкава
паяжина хората, на които иска да помогне
и да им предаде знанията си. Когато
учението е поискано, то не лепне много.
Колкото по-непотърсено е едно мнение,
толкова по-лепнещо и досадно е то. Така
понякога страничните хора създават
по-големи пречки в нечий живот, отколкото
хората, които са се ангажирали с неговото
възпитание. Понякога цяло учение може
да бъде унищожено от някаква подметната
от случаен минувач дума.
От
един момент нататък Човек разбра, че
хората, които го бяха оплитали в паяжините
си, не са му подавали спасително въже,
а са го омотавали в собствените си
страхове и грижи, опитвайки се да спасят
себе си и да го направят като тях. Тогава
той възропта и разбра, че нивото на
неговите ловци е по-ниско от неговото
собствено. Да остане уловен в този капан,
щеше да бъде обида към собствената му
интелигентност. Почувства се като
уловено животно. Започна да се съпротивлява
и да се мята, за да се освободи от мрежата.
След време разбра, че така само още
повече затяга възела около себе си.
Успокои се и разбра, че всичко, което
знае за света, трябва отново да бъде
проверено, защото много от нещата, които
смяташе за свои, се оказаха внушени му
от други хора още от най-ранно детство.
Принципите, идеите и спомените му се
оказаха подменени и "вкарани" от
родителите, роднините, приятелите и
учителите, а той не искаше да носи този
товар цял живот.
Постепенно
любопитството му премина в любознателност.
И той гледаше с широко отворени очи
Света. Най-важното нещо за него беше да
позволи на Света да го учудва и изненадва.
Защото опитът е най-доброто и в същото
време най-лошото нещо на Света. Той му
позволяваше да опознае Света и да си
спомня нещата, които научаваше в дългото
си пътешествие.
Но
опитът е и това, което най-бързо ни
приближава до старостта и смъртта. Той
ни пречи да се изненадваме и учудваме.
Опитът много често е наша преждевременна
смърт. Когато ни се отдаде възможност
да грешим пак и пак, ние знаем какво ще
се случи и отказваме за пореден път да
се опарим. И именно това е старостта -
предварително да знаем какво ще се
случи.
Човек
разбра, че именно в това се различава
знаещият човек от мъдрия. Знаещият човек
е човек на опита, той е умен и предвижда
всяко нещо, което би могло да се случи.
Мъдрецът съчетава в себе си опита
(възрастния) и учудването (детето). Да
знаеш, но да бъдеш отговорен за чудото,
наречено Живот, и за Света - това е
мъдрост.
Въпреки
че беше още много малък, започна да се
замисля за това, как да постигне безсмъртие
и да направи така, че хората да се сещат
за него и много след като вече няма да
го има. Реши, че най-лесният начин е да
започне да пише. Но какво - въобще не
знаеше.
Детството
му премина на село. Пред тяхната къща
минаваше прашен Път и той го мамеше със
своята неизвестност. Детето не знаеше
накъде водят двата му края. Знаеше само,
че водят в противоположни посоки. На
него, а и на съселяните му им се струваше,
че целият свят е нареден около този Път.
Един
ден Пътят каза на момчето:
-
Виждам, че винаги когато погледнеш към
мястото, където се скривам зад хълма,
започваш да мечтаеш. Осъзнаваш ли, че
трябва да предприемеш пътешествие по
мен?
Но
той беше дете и се чувстваше много добре
при възрастните. Не искаше никъде да
ходи, не желаеше нищо да предприема.
Пътят не можеше да го изкуши.
Най-много
от всичко обичаше да слуша. Пред
кирпичената къща се събираха всички
баби от махалата, нейната стена пазеше
завет, а слънчевите лъчи нежно напичаха
и топлеха дори през дебелите дрехи.
Бабите се събираха, сядаха направо на
земята, подпираха гърбове на мекия и
топъл кирпич и започваха да си говорят.
Те бяха облечени в черни дрехи, черни
елеци и дълги черни престилки с черни
кърпи на главите. Отдалече приличаха
на накацали лястовички и като тях бабите
някак смешно движеха само главите си.
Обикновено те говореха за незначителни
неща или просто си разказваха случки,
но това за него, малкия човек, беше
изключително преживяване. Той обичаше
миризмата и сигурността на старостта
и можеше да ги слуша с часове. Сърдеше
се, когато го изпратеха да донесе нещо.
Слушаше омагьосан и притихнал. Къщата,
пред която се събираха старите жени,
беше на прабаба му и на всяка седянка
задължително присъстваше и тя, затова
той смяташе, че също има право да бъде
сред тях. Беше смешен с шарените си
дрешки и острите си коленца, контрастирайки
на бабите. Слушаше и попиваше жадно
всяка тяхна дума. Бабите описваха света,
който той още не познаваше. Те говореха
за живота си, който беше към своя край,
и в думите им имаше много опит и мъдрост.
Понякога бабите го изгонваха, а той се
сърдеше и се опитваше да подслуша, защото
така любопитството му още повече се
засилваше. Но всъщност не разговорите
бяха важни. Когато седнеше сред тях, той
усещаше Южния вятър, който милваше
лицето му и му шепнеше тайнствени
примамливи слова. И удряйки се в
кирпичената стена, Южният вятър умираше
и в предсмъртния си миг успяваше да
разкаже на момчето някаква история. И
всеки път историята беше различна.
Разказваше му за безплодната пустиня
и хилядите скитащи и загубени в нея
хора, за примамливи видения и миражи,
за илюзии и магии. Носеше дъх на опиум,
на подправки, на потни тела, на тежък
парфюм и тамян, аромата на нежно танцуващи
млади момичета, облечени във воал и
къпещи се само с розова вода. Силна,
опияняваща, остра и загадъчна бе миризмата
на Юга. Миризма на стада, пясъчни бури,
на опасност и свобода.
Момчето
започна да мечтае. Бабите и Южният вятър
направиха това, което Пътят не успя.
Защото и цялата логика на света не
примамва колкото едно чувство. Пътят
отначало се обиди, но и загадъчно се
усмихна. Той знаеше, че пътешествието
на всеки човек може да протече само по
него. Затова прости на момчето, защото
няма значение какво те примамва в
началото на Пътя, тръгнеш ли по него, с
всяка измината крачка започваш да го
цениш все повече и повече. Всеки тръгнал
става пленник на Пътя. Но Пътят знаеше
и още нещо - накрая всеки се опитва да
се върне там, откъдето е тръгнал, и да
завърши своето пътешествие.
Започна
да търси Учението навсякъде. Отначало
търсеше Учител, който с живо слово да
му разкрие началото на Пътя и фундаментите
на духовното учение. Но не откри такъв
Учител. После започна да търси "Книга
на книгите".. Смяташе, че не може да
няма книга, в която Учението да е описано
по най-пълен и достоверен начин. Тогава
той още не знаеше, че Учението е безбрежно
и само в някои книги е описана една малка
част от него, но не съществува книга, в
която парченцата да са събрани и
огледалото да е цяло. Всяко парченце е
с различна форма и отразява под различен
ъгъл света. Всеки търсач на Пътя се
опитва да открие в различните книги
парченца огледало и малко по малко ги
събира, но такова нещо като "Книга на
книгите" няма. Но тогава той още не
знаеше това. Затова търсеше книга, в
която да открие отговорите на своите
въпроси. Навираше се в мрачни и влажни
мазета, качваше се на прашни тавани, не
остави непроверено нито едно ъгълче и
отвори всички скринове и сандъци с
книги. Разочарованието беше голямо, но
тогава той беше още млад и смяташе, че
разполага с цялото време на света.
Трябваше да минат години, за да разбере,
че книгата, която толкова усърдно търси,
и учението, което искаше да го води, са
възможни само ако той ги създаде. Разбра,
че няма учение, създадено от друг човек,
което да може да му бъде по-близко от
неговото Лично учение. Трябваше да минат
десетки години, докато проумее, че той
самият е създател на Учение и че търсенията
му трябва да завършат с формулиране на
собствено Учение. И всеки човек, който
не е съгласен и доволен от съществуващите
в света учения, трябва да открие
собствените си идеи и да оформи собственото
си Учение. Защото у такива хора е заложено
да са творци и те трябва да изведат
заложеното в душата им. И всеки, който
не сбъдва собствените си мечти, ще
работи, за да сбъдне мечтите на някой
друг.
Така
той за собствена голяма изненада разбра,
че ако първото му име е Човек, то второто
му име е Творец. И започна да разбира
кой е, каква е неговата същност и дори
Мисията си. Непрекъснато допълваше
името си, научавайки все нови и нови
части от него. И разбра, че само човек,
който създава, е истински човек. Всички
други са крадци и консуматори и разкъсват
с орлови нокти и с клюн душата му, ръфайки
и дъвчейки неговите идеи и мисли. Виждаше
как понякога те ги повръщат полусмлени,
неприличаща на нищо пихтиеста маса, и
пак намираше сили да ги събере и отново
да ги предложи, защото неговата Мисия
беше да води хората. Дори това да му
струваше обиди, неразбиране, подигравки
и самота, дори да страдаше, той трябваше
да върви напред и да прокарва пътища.
Вече беше приел тази своя участ. Така
разбра другото си име, а то бе Учител.
Цял
живот посвети на това, да открие "Книга
на книгите". По-късно дори се опита
да я напише. Но най-накрая попадна на
нея и в нея пишеше:
"Не
оставяйте писани слова! Писаното слово
е земно слово, реченото слово е слово
на духа, а само помисленото слово е
истинно слово на душата. Истинската
книга се пише без думи, чете се без очи
и няма място, в което да е тя..."
Тук
Човек престана да чете, защото разбра,
че "Книга на книгите" не съществува.
Всички виждаха, че държи книгата в ръце,
и му казваха:
-
Защо не четеш от нея? Защо не я препишеш?
Толкова много се бори, за да я притежаваш.
Имаш шанс, за който милиони хора мечтаят.
Той
разбра: Който притежава тази книга, вече
не желае да я прочете. А ако има дързостта
да я прочете или препише, тя няма да му
бъде дадена.
И
Човек разбра, че светът, в който живее,
е различен от света на другите хора и
че не съществува Обективна истина. Всеки
има своя истина, всеки взема част от
света и го прави своя лична територия.
И всеки има власт над тази територия,
за някои тя е кошмар и ад, а за други рай.
Тогава Човек реши да направи от собствения
си живот и свят произведение на изкуството
и място, в което да му е приятно и уютно.
Впрегна всичките си таланти и умения,
вложи творчество и чувствителност и
така разбра следващото си име, а то бе
Художник.
Човек
разбра, че повечето хора се движат като
в коридор, от двете страни на който са
разположени врати. Някои от тях са
отворени и много хора поглеждат в тях,
защото хората в същността си са любопитни.
Но много от тях се страхуват и затръшват
вратите, без да знаят какво се спотайва
в дъното на стаите. А оттам надзъртат
различни страхове, пороци, слабости.
Единственият начин да се пребориш с тях
е да ги "извадиш на светло", да имаш
смелостта и доблестта да се изправиш
очи в очи срещу тях. Оставени в затворените
стаи, страховете растат и все някога се
завръщат, но вече много по-големи и
силни. Такива страхове винаги стоят зад
хората и ги правят страхливи и непълноценни.
Повечето хора наричат тези страхове
комплекси.
Има
хора, които отварят всички врати, до
които достигнат, и не оставят неотворени
врати зад себе си. Те изваждат "на
светло" всичко, което се съдържа в
стаите зад тях, и не оставят след себе
си непозната територия от своята същност
и миналото си. Този процес се нарича
себепознание, защото вратите и стаите
за всички хора са различни.
-
Няма справедливост! Няма справедливост!
- крещяха всички.
Той
знаеше: Да очакваш от бездуховността
справедливост е наивно. Нещата са
създадени така, че едни да владеят други,
и няма морал и справедливост във всичко
това.
И
че истинско щастие не може да се постигне
в този живот. Тук всичко е тленно и
преходно. Истинска справедливост може
да има само ако духът властва в държавата,
но той не беше виждал такова нещо. Затова
се оттегли в духовния си свят.
Постепенно
Човек разбра, че всеки човек няколко
пъти в живота си се изправя пред истински
избор, а след това живее според този
избор. И много хора се мятат в адски мъки
и се опитват да се откажат от избора,
който някога са направили. И много хора
казват: "От утре ще бъда нов човек!"
Човек разбра, че много от тези избори
се правят в ранната младост, когато още
не знаеш и не си запознат със себе си,
но всеки е длъжен да бъде умен и да
направи точния избор. Животът никого
не чака и може би това е съдба на повечето
хора и малко са тези, които са готови и
осъзнават силата на избора. И Човек
видя, че има път, в който избираш само
един-два пъти, но има и духовни пътища,
в които много по-често ти се налага да
избираш, и именно те са воинските пътища
и ти дават право на относителна свободна
воля.
Приятелите
му го подкрепяха, защото осъзнаваха, че
той извървява и техния духовен Път. Той
беше техен духовен страж. И той ги
уважаваше, защото всеки един от тях се
беше доказал пред него, и то в тежки
моменти. И всеки ден беше доказателство
за тяхното приятелство. Приятелите му
стояха като щитове пред него и не
допускаха незначителните проблеми да
го отвличат от Пътя. Той беше тяхното
острие, тяхната съвест и техният дух.
И
всичките му приятели разчитаха той да
бъде техният свидетел и застъпник пред
лицето на Бог и да произнесе тяхното
име. Те всички знаеха, че той ще го
направи.
Един
ден Човек срещна своя Учител. Той знаеше,
че хората непрекъснато се срещат и се
разминават с учители, но много рядко
могат да ги познаят. Но той беше подготвен
и успя да улови мига на срещата с Учителя.
През живота си той срещна много учители.
А това, дали ще откриеш Учител, е въпрос
на нагласа и на това, да го допуснеш в
сърцето си. Така той разбра следващото
си име и то беше Ученик.
Той
знаеше, че може да изживее живота си по
милиони начини, но съществува един
изключителен начин, при който да превърне
живота си в легенда и да изживее живот
легенда. Не знаеше дали на всеки човек
е предречено каква да е легендата му.
Не знаеше защо всички легенди са различни,
но и не го интересуваше.
Учителят
го разхождаше из града, както Вергилий
е развеждал Данте
из ада, и двамата надзъртаха в прозорците
на хората, а там видяха завист, подлост,
алчност, притвор-ство и потисничество.
Видя страдание и мъка, имаше смях и
веселие, любов и пиянство. Разбра, че
повечето хора не са щастливи и смятат
живота си за недостоен. Ежедневието и
липсата на Магия смазваше хората и ги
превръщаше в недоволни роботи. Учителят
каза:
-
Колкото по-близо си бил до Личната си
легенда, толкова по-разочарован оставаш
от живота. Ще познаеш обикновените хора
по това, че не са щастливи, че се оплакват,
мрънкат и плачат. Но най-страшни са
хората, които никога не се събуждат, те
живеят отчайващо безметежно и във
веселбите им има отчаяние. Те се веселят,
но ги е страх, че всичко това може да е
илюзия и че някой ден веселбата ще свърши
и ще бъдат изхвърлени като дрипи на
улицата. Липсата на щастие повечето
хора компенсират с алчност, снобизъм,
секс и алкохол. Но нито едно от тези неща
не замества смислено изживения живот.
И всеки колкото по-нещастен е, толкова
повече се издава. Точно както пияният,
който се опитва да скрие, че е пил и с
това още по-ясно доказва това.
Животът
легенда не е ценен с това, че след смъртта
ти някой ще си спомни за теб или че някой
ще те ласкае. След смъртта всичко това
вече няма никакво значение. Освен това
случките, преразказвани хиляди пъти,
се отдалечават много от истината. Животът
легенда е ценен с това, че позволява на
всеки човек, който се е устремил към
него, да изживее дните си с особен заряд
и да облече дреха от светлина, която го
превръща в Изключителен и му позволява
да изпита неща, недостъпни за другите
хора.
След
като вече знаеше за Личната си легенда,
на Човек му стана интересно да види
други хора с Лични легенди. Колкото
повече търсеше, толкова повече се
притесняваше, защото въпреки многото
хора, които срещаше, нито един от тях не
беше човек на Пътя. Оглеждаше се и
продължи да търси, но не ги откриваше.
Затова
попита Учителя:
-
Учителю, когато един човек предаде
Личната си легенда, това завинаги ли е?
Не може ли след време да се върне и отново
да застане на Пътя?
Учителят
отговори:
-
Когато ти казвам, че някой е предал
Личната си легенда, имам предвид, че
човекът не само е спрял развитието си,
но и потушава всяка искра, която може
да го промени. Такива хора не са пасивни,
те са хора на войнстващата посредственост.
Това са воини на приспиването, те се
борят всеки да стане като тях. Такива
хора не могат да поискат да се променят,
защото в зародиш унищожават всеки
стремеж в себе си. Те никога не биха си
позволили да се върнат на Пътя и да
възвърнат Личната си легенда. Ако човек
има дори най-малка искрица светлина в
себе си, той не е загубен за Пътя и може
да се смята за човек с Лична легенда и
да се превърне във Воин на светлината.
Няма никакво значение кога ще се случи
това, на каква възраст е човекът и колко
дълго следва Личната си легенда. По-важно
е да следваш вътрешната си потребност
и импулс. Именно затова легендата е
лична, защото никой друг не може да
определи къде ще те отведе и какво ще
ти се случи. И за всеки човек тя е различна.
Освен
това ти не можеш да срещнеш хора с Лична
легенда, защото не можеш да познаеш
легендата им. Така че дори да срещнеш
такъв човек, ти няма да можеш да го оцениш
и да го разбереш. Цял живот ти няма да
видиш и да познаеш друга легенда като
лична, освен своята собствена Лична
легенда.
И
започнаха да идват всякакви демагози,
оратори и философи, като всеки един от
тях го убеждаваше за това или онова
учение и религия. Но всички учения те
бяха чели от книги или бяха чували от
някого. За нито един от тях тази философия
не беше лично негова. Всеки един от тях
беше пренебрегвал Аз-а си и беше приел
чуждата идеология, така той беше захвърлил
част от себе си. Тогава Човек разбра:
има само едно учение - Личното учение,
има само една религия - Личната религия.
Всеки човек трябва да бъде Христос,
Буда, Мохамед.
Изведнъж
се появи Учителят и каза:
-
За Вселената ти си най-ценният човек и
точно такъв ти си й нужен. Не бива да
губиш и частица от себе си, никога не
откъсвай и парченце от себе си, защото
ти си Човекът. Остави досадниците да
отскачат от теб както капки от дъждобран.
Облечи бронята на Личната религия и
запази целостта и индивидуалността си.
Осъзнай своята ценност и уникалност.
Ти си създаден и съществуваш, защото си
нужен, но си нужен точно такъв, а не друг.
Ако беше нужен друг, щеше да бъдеш
създаден друг. Сега нещата са такива,
но не е по силите ти да разбереш защо е
така. Бори се, следи с едно око съдбата
си и следвай Личната си легенда.
Човек
реши да стане духовно същество. С учудване
видя, че всички хора с нисш дух започнаха
да го атакуват. Всеки се опитваше да го
принизи, уязви и да го стъпче в калта.
Не можеше да разбере защо толкова го
мразят. Отначало реши, че е виновен и с
нещо предизвиква тяхната омраза. По-късно
прозря, че това е закон на Пътя - всеки
различен и висш духом предизвиква
омразата на тълпата и тя се опитва да
унищожи различните, за да си докаже, че
никой не я превъзхожда. Така всяка
социална общност се стреми да унищожи
инакомислещите и индивидуалностите. И
тази борба е безпощадна - на живот и
смърт, и ако не си готов да я водиш и да
бъдеш сам, по-добре не тръгвай.
И
той разбра, че не само трябва да имаш
криле, за да летиш, но и да можеш да ги
свиваш в юмруци и в битка да отстояваш
полета на духа си.
И
Човек започна да воюва за личното си
пространство, но всички го нападаха и
се опитваха да откъснат личния му
суверенитет. Чувстваше се, сякаш късат
парчета от него.
Човек
се интересуваше от религията, но не беше
вярващ. Той беше изследовател на Бог, а
чрез него Бог беше изследовател на
човека. И Човек посети много църкви, но
откри само един Храм и той не беше свързан
с никакво място, а беше вътре в него, в
душата му, и нямаше материално измерение.
Така Човек разбра, че всеки носи Храма
в себе си и ако има Храм, не се нуждае от
църкви, религии или специални места.
-
Учителю, какво е медитация? В последно
време стана толкова модерно, чувам, че
всеки около мен медитира. Трябва ли да
медитирам и аз?
Учителят
се усмихна и каза:
-
Всички те лъжат. Никой от тях не медитира,
най-много да изпълняват някаква церемония.
Медитацията обаче не е нито абстрахиране
и себеоттегляне, не е взиране и размисъл.
Медитацията е естествен етап от духовното
развитие на всеки човек. Истинската
медитация трябва да се постигне, докато
живееш, и не е толкова важно какви ритуали
или упражнения правиш.
Човек
се върна назад във времето и разбра, че
през по-голямата част от живота си бе
медитирал. Това беше неразделна част
от Пътя му на превръщане в духовно
същество.
Изведнъж
разбра, че не Учителят го учи, а той се
учи от Учителя. Обикновено разбираше,
че предварително знае думите на Учителя.
Може би единствената заслуга на Учителя
беше в това, че умееше много точно и
сбито да формулира мислите си. Учителят
каза:
-
Когато много силно желаеш нещо, всички
Сили във Вселената се събират и стават
твои съюзници, защото те знаят, че това
не е просто някакво твое желание, а
потребност, възникнала в недрата на
Вселената. Това е необходимо на нея.
-
А ако не е така? - попита Човек. - Тогава?
-Дори
да не е вярно, по-добре е да мислиш така.
Това е най-ласкавата мисъл, която може
да си представи човек.
Един
ден Човек попита Учителя:
-
Как мога да стана като теб?
-
Трябва да си се родил такъв, за да го
разбереш. Ако не си роден Учител, дори
да ти го кажа, няма да разбереш думите
ми, а ако си Учител, така или иначе ще
трябва да преоткриеш всяка дума, която
ще ти кажа. Така че няма никакъв смисъл
от думите, които бих ти казал сега.
След
време Учителят каза:
-
Да бъдеш Учител, не е никак сложно. Просто
трябва в определени моменти да кажеш
точните думи и да извършиш точните дела.
Именно в това се състои Учението - всичко
е само дела и думи.
Отначало
очакваше Духовният Път да бъде нещо
изключително и той да стане различен,
да спазва някакви мистични ритуали и
всички да виждат с колко интересни неща
се занимава и колко е изключителен.
По-късно разбра, че всичко това е било
суета и че тръгнеш ли по Пътя, трябва да
забравиш първоначалните си очаквания,
мнения и нагласи. Скоро разбра, че
религията трябва да се прилага в
ежедневието и само ако двете са свързани,
имат смисъл. Защото религията без
ежедневието е мъртва и безсмислена, а
животът без нея е вегетиране и живуркане.
-
И най-важното нещо за всеки един човек
е да опознае себе си и да се вслушва в
сърцето си. - казваше Учителят.
-
Защо трябва да слушам сърцето си? -
попита Човек.
-
Защото сърцето ти ще е винаги в гърдите
ти. То съхранява твоята същност и
непрекъснато ще ти напомня за нея. Дори
да се преструваш, че нищо не чуваш, с
всеки удар то ще продължи да ти напомня.
Дори да имаш Учител, ако твоето сърце
те води в друга посока от тази на Учителя
ти, послушай сърцето си.
Учителят
каза:
-
За да бъдеш воин, отначало трябва да се
превърнеш в ловец на мигове. Всеки
момент, който си заслужава да бъде
запомнен, се затваря като сфера в паметта.
Колкото по-стойностен е животът, с
толкова повече сфери-спомени разполага
той. И колкото пъти един човек се връща
в миналото си и влиза в спомените си,
толкова пъти ги деформира. Докато
най-накрая в спомена не остане нищо
автентично. И всеки път човек се връща
като непознат, който рови с мръсните си
ръце и оставя отпечатъци от мръсните
си крака.
Воините
водят ограничен и строго определен
начин на живот. Тъй като животът им е
еднообразен, за тях най-ценни за
колекциониране са мигове на хора, които
водят много различен живот от техния.
Ловец
на мигове е човекът, който издирва и
събира силни и стойностни мигове от
живота на другите хора. Но най-ценни са
миговете на друг воин, защото в тях се
включват и уловени от техните жертви
мигове.
-
Воините са хора - продължи Учителят,
които се хранят с миговете на много
хора. Така един воин изживява живота на
много други хора, но по един различен
воински начин.
-
Учителю, какво представляват поличбите?
-
Поличбите са знаците, които Бог ни
изпраща, но те не ни направляват както
съдбата, а само ни подсещат. Поличбите
са ненатрапчиви и можеш да ги видиш само
ако желаеш и ако си готов за тях. Няма
хора, които да не са получавали поличби,
но повечето от тях са прекалено заети
със себе си и не им обръщат внимание.
Така те се лишават от помощта и знаците
на Бог. Такива хора наричат поличбите
случайност или стечение на обстоятелствата.
Един
ден, докато се разхождаше из планината,
чу гайда. Без да знае защо, тръгна към
звука и не след дълго видя един овчар,
който, докато пасеше стадото си, свиреше.
Музиката, която чуваше, беше протяжна,
тъжна и искрена. 'В нея имаше нещо митично
и сакрално. Човек почувства душата на
най-древната планина, в която се намираше,
почувства духа на народа. Гайдата беше
ключ към неговата чувственост и изведнъж
в него избухнаха всичките му чувства и
се разплака. Тази музика го изпълваше
с гордост и сила заради произхода си и
той за пръв път разбра за силата, която
произтича от рода и народа му. Така той
разбра следващото си име - Потомък.
И
с името си той разбра хората, които го
бяха създали и бяха вложили в него част
от своята божествена искра и той донякъде
беше продължение на техните мечти и
стремежи.
Едва
сега разбра всичките думи за любов към
отечеството, които беше чувал през
живота си. Сега проумя какво движи
патриотите в техния път. Една гайда успя
да направи за него това, което стотици
часове възпитание в патриотизъм не бяха
успели.
Докато
стоеше прехласнат и слушаше гайдата,
изведнъж подухна и Южният вятър. Човек
разбра, че гайдата и Южният вятър са
приятели и са свързани помежду си. Южният
вятър примамва пътниците да тръгнат, а
гайдата - да се завърнат и да приключат
пътуването в мястото, от което са
тръгнали. И разбра, че гайдата е Южният
вятър за пътниците от другите страни.
Освен
чувствата гайдата стимулира и неговото
мислене и го накара да разсъждава за
философията и живота си. И Човек разбра,
че корените му могат да му помогнат да
разбере кой е и защо Пътят му е такъв. И
той разбра, че всичко в неговия Път е
свързано и той е заложник на кръвта и
мисията си.
Учителят
вървеше до него и му каза:
-
Следвай ме, ще те поведа в хиляди битки,
ще удържиш хиляди победи.
Двамата
вървяха и Човек се чувстваше щастлив и
изпитваше пълно доверие към Учителя.
Всичко това го караше да се чувства
специален и му пораснаха криле. И двамата
с Учителя летяха. И виждаше пълчищата
от воини и хилядите битки, които му бяха
обещани. Предстоеше му голямо сражение
и искаше час по-скоро да встъпи в битка
и да постигне обещаните му победи. Той
бе млад и нетърпелив, а славата го зовеше.
Погледна към Учителя, за да види неговата
реакция, и с изненада откри, че е сам.
Така разбра, че Учителят може само да
го подкрепя, да го направлява и да му
дава съвети, но не и да участва в битките
на учениците си. И-никой ученик не бива
да разчита само на учителя си. Битката
и животът са нещо лично и всеки сам
трябва да се бори и да измине този Път.
Усети
как времето за него започва да тече все
по-бързо и дните, месеците и годините
минаваха като куршуми, свистейки покрай
него. И животът му като хищно животно
ръфаше времето и тичаше към смъртта.
Опита да го спре, но това щеше да му
коства живота. Така разбра, че ще бъде
победен. За да победиш Времето, ти трябва
време, а така ти вече си победен. След
като проумя това, той разбра, че такава
битка е безсмислена и обречена на провал,
затова единствената победа е никога да
не я водиш. Затова той се отказа.
Любовта
и забавленията му помагаха да забрави
за миг мисълта за смъртта. Отначало това
беше единственият начин да се бори с
нея. Но скоро разбра, че след всяко такова
отблъскване, мисълта за смъртта се
завръща с още по-голяма сила и
по-разрушителна отпреди.
Той
наблюдаваше как всички хора неистово
се опитват да привлекат вниманието на
останалите, но разбра, че това е суета
и гонене на вятър. И че нищо не бива да
се върши заради мнението на други хора
и не бива да се плаща данък на общественото
мнение. Всеки трябва да върши нещата си
единствено и само за себе си. И всеки
човек трябва да познава себе си и да е
сигурен в собствения си Път.
Думите
на Учителя бяха:
-
Източните мъдреци са казали: "За да
чуваш, трябва да си тих, за да бъдеш
велик, трябва да си скромен."
Човек
разбра - само незначителните хора вдигат
шум около себе си. Те се нуждаят от това,
за да прикрият незначителността си. Тъй
като в техния живот няма думи, те
произвеждат шум, за да не оглушеят от
тишината в живота си.
Живееше
като окован в града. Имаше чувството,
че всички сгради, решетки и стени го
притискат и задушават. Поиска да избяга.
Отиде в планината. "Тя е толкова могъща
и изглежда древна и мъдра. Явно може да
ме научи на нещо" - помисли си Човек.
Но нищо не научи, защото беше отишъл,
бягайки от града, а не отивайки в
планината. И тя го прие като чужд и не
го учеше на нищо, защото все още беше
недостоен за нейната мъдрост.
Трябваше
да мине много време и той отново да отиде
в планината, но вече беше пречистен и
се покая и едва тогава тя го прие. Така
той стана ученик на планината.
Понякога
си спомняше за онзи чист, звънък и първи
детски смях, който беше чул в началото
на своя живот. Смях, в който нямаше
никакви други примеси освен щастие и
радост. Въпреки че според него целта на
живота беше да се чувства щастлив,
колкото повече живееше, толкова по-голямо
нещастие изпитваше. И не защото смъртта
се приближаваше и беше все по-близо до
него, а защото, потънал в ежедневието,
преследващ важни цели, изпълняващ мисии
и задачи, беше загубил чистотата и
яснотата. Явно животът беше блато, в
което не можеш да ходиш, без да затънеш.
Но хубавото е, че докато се движиш, все
пак си отгоре. Спреш ли, веднага започваш
да потъваш. И цялото блато е пълно с
причудливо застинали фигури, потъващи
към дъното.
Човек
разбра, че колкото повече научава,
толкова помрачен и тъжен става. Познанието
за света е като тежък камък. Мъдростта
не носи радост, а печал. Повечето хора
са удавници в това блато на ежедневието,
тяхното пребиваване на тази земя е
пътуване от повърхността на блатото
към дъното. Повечето хора не познават
вкуса на въздуха, те са родени под вода
и никога не са дишали въздух.
Повечето
хора се привързват прекалено много към
предметите, които ги обграждат. Те се
стремят към красиви дрънкулки и
колекционират разни красиви вещи. Така
се превръщат във вехтошари, които носят
цялата си покъщнина на гърба. Вярно, че
така всяко нещо, което притежават, е
близо до тях, но това много им тежи и им
пречи. Така вместо вещите да им служат,
хората се превръщат в техни роби. Помни,
че пред лицето на смъртта се явяваш гол
- така, както си се родил. Дори тялото си
не можеш да вземеш. Така че предметите
са важни за това, как ще живееш, но за
истинския ти духовен живот те нямат
никакво значение. Съветът на Учителя
беше да се мисли повече за духовното и
по-малко за материалното. "Не се
превръщайте във вехтошари" - мислеше
Човек.
В
момента Човек нямаше нищо, но всички
възможности и пътища на света бяха пред
него. Можеше да стане цар, скитник, моряк,
миньор или шут. Всичко, което пожелае.
И беше толкова леко на душата му, че тя
се отделяше от като птица към слънцето.
Но Учителят му казваше:
-Ти
си фантазьор, бъди реален. Можеш да бъдеш
всичко това, но не си нито едно от тях.
Това, че виждаш края на улицата, не значи,
че си я изминал. Днес ти не си нито едно
от тези неща, а пътят за постигането им
ти изглежда измамно лек, но това, което
съзираш, са мечти и миражи. Ще трябва да
заложиш живота си и години наред да
дълбаеш, докато в твърдата скала откриеш
тъй бленуваната златна жила. И едва
тогава, открил себе си, ще тръгнеш по
лъкатушенето на жилата, за да разбиеш
скалата, която я е оковала. Но най-вероятно
това никога няма да ти се случи и ти няма
да разбереш кой си и никога няма да
станеш Истински човек, а ще си останеш
фантазьор. Защо се радваш?
Но
Човек чувстваше лекота и щастие, а беше
толкова приятно да се рееш из небето,
да отскачаш до звездите, да си поиграеш
с вятъра. А времето минаваше и изборът,
който той отлагаше, го превръщаше още
повече във фантазьор. Много време му
трябваше, да проумее, че изходът е само
един - да слезеш на земята и да облечеш
мечтите си в дела. Но това беше много
болезнено за него, защото загуби
ангелските си криле. Те бяха изтръгнати
и болезнените чукан-чета му напомняха
какъв е бил и че някога е летял. Когато
поискаше пак да лети, разперваше смешно
ръчичките си, които бяха пораснали на
мястото на крилете. А летенето вече беше
само блед спомен и в съня си понякога
му се струваше, че лети, но вече само
пълзеше. Така човек бе риба в утробата
на майка си, бе птица в младостта си, бе
червей в зрелостта си и не бе щастлив.
Разбра, че много малко хора могат да
ходят по земята и едновременно с това
да летят и само те можеха да превръщат
мечтите си в реалност.
Учителят
прочете в очите на Човек желание да
покори света. И той познаваше този огън,
защото сам бе горял в него.
-
За да покориш света, трябва да покориш
себе си, но няма по-дълъг път от този.
Когато изпревариш своята сянка, тогава
ще покориш света, но без сянка светът
няма да ти е нужен, защото в него ти
живееш само чрез сянката си. А много
хора тръгваха да покоряват света и много
от тях изчезнаха, а други се завръщаха,
покорени от света. Но само един се завърна
и се нарече Победител. Неговите другари
го помолиха: "Покажи ни как владееш
света!" Той ги гледаше хитро и каза:
-
Светът е в джоба ми и мога да направя
каквото желая с него.
Но
те го гледаха и се усмихваха:
-
Покажи!
Той
бръкна в джоба си и като се хилеше
безумно, извади една зелена слива джанка
и им я показа.
Светът
не е повече от една зелена джанка. Моят
Учител ми каза: "За да владееш себе
си, трябва да владееш света и всичко
около себе си". И аз тръгнах да
завладявам света. Но светът беше шарен,
многолик и толкова голям. Години наред
скитах и се чудех как да го покоря: Чрез
сила ли? Чрез мъдрост? Чрез мечтите на
хората ли? Така един ден стигнах до една
слива. Тя беше отрупана с незрели още
хиляди малки зелени джанки. Бях гладен
и трябваше да заситя глада си, затова
започнах да късам и да ям. Изведнъж
прозрях: Светът не съществуваше за мен.
Имаше само малки неузрели плодчета и
не мога да покоря света, защото той е
слива, но още е зелена. Светът още не е
готов да бъде покорен. Така разбрах, че
когато съм гладен, сливата е зелена,
когато тя бъде готова за ядене, аз или
вече ще съм умрял от глад, или отдавна
вече няма да съм тук. Така никой не може
да покори света. Ако изчакаш да узрее
сливата, ще умреш с гордост и достойнство,
но и доста глупаво. По-умни сме ние, които
нападаме зелените сливи, а после дрискаме,
но живеем, когато сливите вече трябва
да са узрели и на дървото не е останало
нито едно плодче. Така ние живеем живота
си и опознаваме света предварително и
изяждаме храната си на зелено, владеем
света, преди да сме го покорили. Човек
разбра и каза:
-
Учението е като жълтъка в едно яйце.
Зародишът трябва да го изяде, за да може
да се излюпи. Така един вид той се
самоизяжда. Всички ние сме пилета,
току-що изяли и последния си шанс да
проумеем Вселената. Глупави, но живи.
-
Сега вече си готов за Пътя - каза Учителят.
У
него се появи желание да обиколи света
и да види всичките му чудеса. Но Учителят
му каза: "Земята навсякъде е една и
съща, защото ти навсякъде ще си един и
същ. Дори ако останеш тук, но се променяш,
можеш да направиш така, че да опознаеш
света. Но ако искаш да отидеш на екскурзия,
това е нещо съвсем друго."
-
Не знам - каза Човек. - Животът на едно
място много бързо ми омръзва и в следващия
момент искам да съм другаде.
Тогава
Учителят направи неопределен жест
наоколо и му показа всички хора.
-
Всички те искаха да пътуват и да обиколят
света. Всеки един от тях е изминал това,
което тепърва ти предстои. Виж ги - те
са тук и не са щастливи, защото са си
отнели илюзията, че някъде другаде биха
били по-щастливи. Така те, колекционирайки
цветове, са откраднали цветовете на
собствената си картина. Когато гледаш
един човек, не се лъжи да виждаш само
това, което е той днес и само това, което
виждаш пред себе си, защото човекът не
се състои само от настояще, той винаги
носи със себе си миналото си. Времето е
относително. Не трябва да виждаш хората
и предметите плоски, а триизмерни, и
едва тогава ще можеш да пътуваш по света.
*
* *
Учителят
каза:
-
Учението представлява скок в бездната.
Трябва да забравиш всичко старо, което
знаеш. Да се довериш на Силата и да имаш
смелостта да скочиш. Скокът трябва да
бъде от единия ръб, над бездната, към
ръба от другата страна. Но не трябва
само да скочиш и да пропаднеш, а и да
летиш. Повечето хора, които тръгват по
Пътя, се страхуват и не се доверяват на
Силата. Те се опитват да се пуснат само
с една ръка, а с другата се държат за
старото. Те искат да играят на сигурно,
но когато се държиш за ръбовете на двете
страни, всъщност увисваш над бездната
и вече никой не може да ти помогне. Така
те остават приковани завинаги. Смелостта
е едно от задължителните за воина
качества. Колкото и да е силен воинът,
трябва да се довери на Голямата сила.
Смелостта и доверието му дават криле.
Той
гледаше хората, които макар и много
по-посредствени от него, разполагаха с
пари, лъскави скъпи играчки и хубави
жени. Отначало завиждаше, а това го
тровеше и завистта ръфаше душата му.
Тогава разбра: съдбата е благосклонна
към тях, а той имаше собствената си
участ. Само глупак би се оплаквал от
това, че съдбата не е благосклонна към
него. Човек трябва да е благодарен, че
е жив, а не да се трови с това, дали му
върви, или не. Животът трябва да се живее.
Пътят трябва да се извърви. Воините се
борят и правят така, че и съдбата да е
благосклонна към тях.
Но
освен Пътя, философията и Мисията, Човек
трябваше и да се храни и да има с какво
да купува своя хляб. Не се чуди дълго с
какво можеше да се изхранва. Цял живот
се беше занимавал само с духовния път.
И така, той взе решение да се занимава
с това, което разбира най-добре и го
прави щастлив. Така едновременно щеше
да бъде полезен и компетентен и в същото
време щеше да се занимава с това, което
му доставя най-голямо удоволствие. Така
или иначе, това бе вършил и без пари. И
реши да живее от това.
Така
един ден той нае магазин и върху стъклените
рафтове постави нещата, които смяташе
да продава: знания, опит, мъдрост, учение,
философия и всичко онова, което беше
натрупал през годините. Но се случи
така, че по това време тези неща не се
търсеха въобще на пазара. Въпреки че
магазинът беше нов, добре осветен,
витрината беше голяма и чиста, изглеждаше
модерен и дори нямаше дограма, която на
сантиметър да попречи вътре да се вижда,
никой не се отбиваше и не влизаше.
Слънцето осветяваше цялата вътрешност
и топлеше през студените дни, а в летните
дни беше прохладно. Самият магазин се
намираше на главната улица и постоянно
покрай него минаваха хора. Стоката,
която Човек предлагаше, беше от най-високо
качество, освен това в града нямаше
подобен магазин. Потокът минаваше покрай
магазина и никой дори не показваше
интерес към стоките, изложени вътре.
Най-често влизаха хора, които се бяха
заблудили или се криеха от дъжда, студа
или напича-щото слънце, но и те се
чувстваха толкова неловко, че често
предпочитаха да излязат навън, вместо
да проявят интерес към стоката. Много
често хората влизаха и просто искаха
информация. Те виждаха, че в магазина
не влиза нито един купувач, и решаваха,
че ако попитат продавача нещо, поне ще
осмислят деня му.
Човек
стоеше по цели дни зад стъкления тезгях,
бършеше знанието и другите неща за
продан, опитваше се да ги поддържа чисти,
да им придаде лустро и да ги направи
привлекателни за купувачите, но нищо
не помагаше. Скуката и пълната липса на
интерес у купувачите го депресираше.
Човек се разстройваше много. През целия
ден мислеше каква е причината, вечер се
прибираше и мислеше какво да предприеме.
Хората купуваха много от съседните
магазини. Те купуваха непрекъснато за
ядене в големи количества, все по-често
си позволяваха скъпи дрехи и бижута.
Това означаваше, че причината не беше
липса на пари, както всички твърдяха, а
и Човек продаваше почти всичко на
безценица. Знаеше, че годините труд,
които е вложил, за да изгради нещата,
които продаваше, не можеха да се изплатят
по никакъв начин с тази цена. Но той
мислеше философски - така или иначе го
беше правил преди всичко за себе си.
Понеже
магазинът беше на главната улица и беше
нов и много хубав, наемът му беше много
висок. Човек упорства още известно време
и въпреки неуспеха се събуждаше всяка
сутрин с оптимизъм и се опитваше чрез
работа, упоритост и настроение да се
пребори с лошия си късмет. Но съдбата
беше неумолима. След като загуби почти
всичките си спестени пари, един ден той
беше принуден да изостави магазина. За
пръв път почувства как отстъпва в
житейската си съдба и животът му тръгва
в регрес. Стана му ясно, че трябва да се
раздели с всички илюзии за просперитет,
лъскав живот и хубави жени. Знаеше, че
премести ли магазина на по-глухо място,
шансовете за успех ще намалеят още
повече. Освен това нещата, които предлагаше
в малкото помещение, щяха да се продават
още по-евтино, така че бъдещето нямаше
да е никак светло.
Болеше
го, но се примири. Беше работил много и
беше най-добрият, но никой не се
интересуваше от това. Нае малко магазинче,
с мъничка витрина, чамова дограма
изкривена от влагата, с прозорчета
толкова малки и зацапани, че вътре почти
не можеше да се погледне. Освен полумрачно
магазинчето беше много мръсно и прашно.
В него цареше всепроникваща миризма на
влага и плесен.
Магазинчето
се намираше на края на една задънена
улица, която мъчително се катереше по
склона. Околните дюкянчета и магазинчета
отдавна бяха фалирали и запустелите им
разкривени фасади създаваха усещането
за разпад и разруха. Уличката беше
толкова стръмна и толкова далеч от
потока от хора, че в последните години
едва ли някой си беше правил труда да я
изкачи.
Човек
беше толкова отчаян, че хвърли нещата
за продаване върху прашния рафт и дори
загуби интерес дали някой ще ги пожелае.
Понякога,
в много кратки моменти, Човек беше
обземай от пристъпи на оптимизъм и се
мобилизираше. В такива моменти си мислеше
дали да не почисти, да сложи голяма
реклама пред магазинчето и да се опита
да привлече клиенти, но после си припомняше
каква е действителността и как нещата
въобще не вървяха и в лъскавия магазин,
а след това отново изпадаше в униние.
Тъй като нямаше никакви пари, продаде
къщата, в която живееше, и се премести
да живее в стаичката зад магазинчето.
Понеже
магазинчето беше труднодостъпно, хората,
които се добираха до него, бяха сериозни
купувачи. Те не влизаха само за да
разгледат, да "убият" времето си
или да се скрият от студа и слънцето.
Клиентите, които идваха специално в
магазинчето и влизаха в него, обикновено
си купуваха нещо. Всеки сам решаваше от
какво се нуждае и по колко да вземе.
Човек правеше така, че който веднъж купи
нещо, пак да поиска да пазарува от него.
Така почти всички клиенти бяха постоянни.
Много често те казваха на свои приятели,
които също идваха да си купят нещо. В
повечето случаи и те ставаха постоянни
клиенти. Човек вече не се грижеше за
външния блясък на стоката, не мечтаеше
за големи продажби и голям възход,
печалби или разрастване. Той се опитваше
стоката да бъде добра и честно да я
продаде. Парите, които изкарваше, не
стигаха дори да живее, затова той
мизерстваше. И дума не можеше да става
да си позволи да реализира мечтите си.
Човек живееше от заплата до заплата.
Той си правеше списък какво е наложително
да купи, след като изкараше някакви
пари, се опитваше да купи най-необходимите
неща, а след това започваше да прави нов
списък до следващите пари, които щеше
да спечели.
Хората,
които продаваха други неща, които се
купуваха много по-добре, често идваха
при Човек и го учеха как да продава. Те
вече не се наричаха търговци, а мениджъри.
Човек разбираше, че съветите им може би
не бяха лоши, но нито един от тях не беше
продавал човешки дух и затова не им
вярваше. Той ги изслушваше, но знаеше,
че трябва да се свива и да търпи, защото
най-важното в неговия "бизнес" е
търпение и постоянство и да знаеш, че
никога няма да забогатееш. Духът днес
се продава по същия начин, както преди
хиляди години, и винаги е било трудно,
тук мениджмънтът не вършеше работа.
Мениджърите
продължиха да дават съвети и му казваха:
-
Защо не измиеш прозорците и не проветриш?
Измажи, сложи една голяма лъскава
реклама, спазвай биз-несправилата. Нека
много хора научат за твоя магазин. Не
желаеш ли да продаваш много повече?
Вземи и други стоки и предизвикай
интереса на купувачите.
Човек
вече повече от двадесет години продаваше
по този начин. Той беше опитал да реализира
мечтите си, но не успя. Сега вече бе
спокоен, без амбиции и много по-доволен.
Всъщност магазинчето му беше точно
такова, каквото той искаше. Въпреки че
беше малко и невзрачно, познаваше всеки
сантиметър от него. Знаеше във всеки
един момент къде се намира всяка стока,
беше намерил точното място на всеки
един предмет. Човек разбра, че липсата
на късмет е била част от неговата участ
и тя го е научила на много неща. Монотонният
живот, който му се налагаше да води през
последните години, не е бил загуба на
време, това е била медитация и духовна
практика. Той осъзна, че промяна в
магазина означава промяна в него самия,
а той не беше сигурен, че желае да се
промени. Знаеше, че тази участ му е
изпратена от Съдбата и всеки опит да се
изплъзне щеше да означава голяма
съпротива. Първо трябваше да настъпи
някаква промяна в него, за да знае как
да промени магазина, но заради печалба
той нямаше да допусне да продаде душата
си. Никога нямаше да допусне външни
причини да деформират същността му и
да диктуват съдбата му.
Човек
разбра, че в живота на всекиго настъпва
момент, когато трябва да отвори магазинчето
на своята душа. Това, че някои магазинчета
са по-големи, светли и луксозни, не
означава, че повече ще допаднат на
хората. Но Дяволът му нашепна: "Можеш
и да не го правиш, защо трябва да излагаш
душата си на показ и да я обявяваш за
продан." Човек разбра защо Лукавият
говори така, той искаше да бъде единственият
купувач на човешки души, и то по домовете.
Пазарът, откритостта и честният избор
го плашеха. Дяволът беше свикнал да е
монополист в лошата страна на хората.
Много
хора влизаха в магазинчето и без да са
духовни личности, се опитваха да откраднат
от изложеното в него. Те желаеха, без да
се променят, да започнат да медитират,
да получат просветление и да се превърнат
в духовни същества. Всички те бяха нагли
крадци, опитваха се да получат нещата
даром, без да платят с време, усилие и
болка. Стоката бе изложена, но не се
подаряваше. Тя трябваше да се купи, да
се заплати исканата цена и само тогава
можеше да се притежава. Освен това не
можеше да се открадне, защото открадната,
тя веднага губеше стойността си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар